Кристи Голдън: Артас: Възходът на Крал-лич

— Аз ще му кажа! Аз ще отида! — възкликна Артас в движение.

Маруин се поколеба, погледна към началника си, но Артас беше решен да го изпревари. Той се втурна по стълбите, подхлъзна се на леда и трябваше да скочи до долу. Бързо притича през двора, приплъзна се, за да спре пред тронната зала. От бързане без малко да забрави да заеме подобаваща стойка. Днес Теренас имаше срещи с хора от народа, за да изслуша тревогите им и да им помогне с каквото може.

Артас отметна качулката на красиво бродираната си червена пелерина от рунклот 10 10 рунклот — runecloth (англ.) — Б.пр. . Пое си дълбоко въздух и издиша, а дъхът му излезе като лека мъгла. Като наближи портите, кимна на двамата стражи, а те с отмерени движения го поздравиха и се обърнаха да му отворят.

Тронната зала беше осезаемо по-топла от двора, макар да беше просторна, изградена от мрамор и камък и покрита с висок купол. Дори в мрачни дни като този, осмоъгълният прозорец на върха на купола пропускаше изобилна естествена светлина. По стените имаше запалени факли, които добавяха топлина и оранжев оттенък на залата. Подът беше украсен с печата на Лордерон, представляващ сложна плетеница от кръгове, но сега тя беше скрита под събралите се хора, чакащи реда си за среща с краля.

Крал Теренас седеше в издигнатия на подиум и покрит със скъпоценности трон. Русата му коса беше прошарена само около слепоочията, а на лицето му се изписваха леки бръчици по-скоро от усмивка, отколкото от мръщенето, което се отпечатваше както на лицето, така и в душата. Красивите му одежди в сини и виолетови нюанси имаха бляскава златна бродерия, която отразяваше светлината на факлите и проблясваше като короната му. Теренас беше леко наведен напред, вслушан в мъжа пред себе си — подчинен благородник, чието име Артас не можеше да си спомни. Синьозелените очи на краля бяха приковани в мъжа.

За миг Артас просто застина, загледан в баща си, мислейки си за чие пристигане предстоеше да съобщи. Той, също както Вариан, беше син на крал — принц по кръв. Но Вариан беше останал без баща. Артас си представи празния трон и древната песен по случай коронясването му и усети как една буца се надига в гърлото му. В името на Светлината, нека този ден остане далеч, далеч в бъдещето.

Вероятно усетил втренчения поглед на сина си, Теренас се обърна към портата. За миг в очите му проблесна усмивка, но вниманието му бързо се върна към молителя.

Артас прочисти гърлото си и пристъпи напред.

— Извинете за прекъсването. Татко, те пристигат. Видях ги! Ще са тук до час.

Теренас бързо съобрази. Знаеше кои са „те“. Той кимна:

— Благодаря ти, сине.

Хората започнаха да се споглеждат. Много от тях също знаеха кои са „те“ и затова започнаха да се оттеглят. Теренас вдигна ръка.

— Не. Времето е хубаво и пътят е чист. Ще пристигнат, когато могат и нито миг по-рано. Дотогава нека продължим — отсече той и се усмихна натъжено. — Имам усещането, че след като дойдат, ще трябва да отложим тези изслушвания. Затова нека сега да свършим колкото може повече работа.

Артас изгледа баща си, изпълнен с гордост. Ето затова хората обичаха Теренас толкова много — затова и кралят обикновено се правеше, че не знае за срещите на сина си с простолюдието. Теренас дълбоко обичаше хората си и беше успял да предаде това чувство на сина си.

— Татко, позволете да ги посрещна.

За миг Теренас изгледа сина си от глава до пети и поклати глава:

— Не. Мисля, че е по-добре да пропуснеш тази среща.

Артас остана като зашлевен. Да я пропусне? Та той беше на девет години! Нещо ужасно се е случило с важен съюзник и едно момче, не много по-голямо от него, е останало без баща заради това. Артас усети внезапен пристъп на гняв. Защо баща му толкова настояваше да го предпази? Защо не му позволяваха да присъства на толкова важна среща?

Той преглътна язвителния отговор, който щеше да изрече, ако беше насаме с баща си. Сега, в присъствието на толкова много хора, просто нямаше смисъл да спори с него, дори да беше абсолютно прав. Момчето пое дълбоко дъх, поклони се и излезе.

След около час Артас Менетил се беше спотаил на един от многото балкони, които гледаха към тронната зала. Вътрешно се усмихваше доволно, знаейки, че е достатъчно дребен, за да се скрие под столовете, ако някой се появеше да души наоколо. Малко се притесняваше, защото след година-две нямаше да може да го прави. Но след година-две със сигурност баща му щеше да е осъзнал, че той заслужава да присъства на подобни срещи и нямаше да му се налага да се крие. Тази мисъл му хареса. Момчето нави на руло мантията си, подложи я като възглавница и зачака. Залата беше затоплена от разпалените въглища, факлите и многото тела, събрани натясно. Топлината и тихото боботене на хората го успокоиха и той едва не заспа.