Кристи Голдън: Артас: Възходът на Крал-лич

По-голямата част от помещението заемаше голяма и тежка гравирана маса, която спокойно можеше да събере десетина души. Но сега около нея бяха седнали само трима — мъж, орк и едно дете.

Разбира се, никой от тях не беше реален.

Мъжът, който седеше начело на масата и леко се издигаше над останалите двама, седейки в гигантското си подобие на трон, го знаеше. Той сънуваше… сънуваше от много дълго време. Залата, трофеят от лопаторог, огънят, масата… оркът и момчето… Всичко беше просто част от съня му.

Оркът от лявата му страна беше стар, но все още мощен. Оранжевият огън и светлината на факлите проблясваха по страховития образ на череп, изрисуван върху грубата му муцуна. Някога е бил шаман, способен да насочва и контролира огромна сила и дори сега, когато беше само частица от въображението на мъжа, изглеждаше ужасяващо.

Не и момчето. Преди може и да е било симпатично дете, с големи синьозелени очи, красиви черти и златиста коса… Но преди не беше сега.

Момчето беше болно. Беше слабо и толкова измършавяло, че костите му заплашваха да прережат кожата му. Някога блестящите му очи сега бяха хлътнали и замъглени от тънък воал. Кожата му беше в гнойни рани, от които изтичаше зелена течност. Изглежда дишаше трудно и гърдите му се стягаха при всяко леко и мъчително вдишване. Мъжът сякаш почти можеше да види затрудненото туптене на сърцето му, което отдавна трябваше да е спряло, но упорито продължаваше да бие.

— Още е тук — каза оркът, посочвайки с пръст към детето.

— Няма да издържи много — отвърна мъжът.

Като че потвърждавайки думите му, момчето се закашля. Масата пред него се опръска с кръв и слуз и то избърса бледите си устни със слабата си, покрита с гниеща кожа ръка. Пое си въздух, за да каже нещо, видимо изтощено от усилието.

— Още не си… не си го спечелил. И аз… ще ти го докажа.

— Глупав си, колкото и упорит — изръмжа оркът. — Битката беше спечелена много отдавна.

Мъжът стисна ръце върху стола си, докато слушаше и двамата. Този сън постоянно се повтаряше през последните няколко години и той вече беше започнал да се уморява от него.

— Този спор ме отегчава. Да го приключим веднъж завинаги.

Оркът изгледа злобно момчето, а ужасният череп на лицето му се усмихна. Момчето се прокашля отново, но не трепна от думите на орка. Бавно и с достойнство то се изправи, а млечните му очи се обърнаха към мъжа.

— Да — каза оркът. — От това няма никаква полза. Скоро ще трябва да се събудиш. Да се събудиш и отново да продължиш напред в този свят.

Той се обърна към мъжа, а очите му блестяха.

— Тръгни отново по пътя, по който беше поел.

Черепът сякаш сам се откъсна от лицето му и се понесе над него като дух, а от движенията му стаята започна да се изменя. Дървените дракони се удължиха и раздвижиха. Съживиха се и разклатиха глави, а факлите в устите им лумнаха, хвърляйки страховити сенки. Чу се силният вой на вятъра отвън, а вратата на залата се отвори с трясък. Около тримата се завихри сняг. Мъжът разпери ръце и вятърът се изви около тях като було. Оркът се изсмя, а черепът върху лицето му издаде собствен маниакален радостен глас.

— Нека ти покажа, че съдбата ти е отредила да бъдеш с мен и ще можеш да познаеш истинската сила само ако се отървеш от него.

Силният и мразовит вятър беше съборил хилавото леко момче от стола му. Сега то се изправяше с мъка и трепереше задъхано, опитвайки се да се качи отново на стола си. То погледна към мъжа… с надежда, страх и странна решителност.

— Не всичко е загубено — прошепна то и някак си, въпреки смеха на орка и черепа му, въпреки свистенето на вятъра, мъжът го чу.

— Дръж й главата. Точно така, момче!

Бялата кобила, вече посивяла от пот, извъртя очи и изцвили. Принц Артас Менетил, единствен син на крал Теренас Менетил II, който един ден щеше да управлява Лордерон 4 4 Лордерон — Lordaeron (англ.) — мирната земя на хората — Б.пр. , стискаше юздата и тихо й шептеше.

Кобилата внезапно обърна глава и едва не повлече деветгодишното момче със себе си.

— Хей, Брайтмейн 5 5 Брайтмейн — Brightmane (англ.) — bright (светъл, блестящ); mane (грива) — Б.пр. ! — Възкликна Артас. — Спокойно, момиче, всичко ще е наред. Не се тревожи.

Джоръм Балнир учудено измърмори:

— Колко ще си спокоен ти, ако нещо с размерите на малко жребче излиза от тялото ти, момче?

Синът му Джарим, който клечеше между баща си и принца, се изкикоти. Артас също се разсмя и то толкова сърдечно, че дори не забеляза, че горещата и влажна пяна от устата на Брайтмейн капе по крака му.