Маги Стийвотър - Балада

Възнаградих го с леко оголване на зъбите, полуусмивка, полугримаса.

— Господин Съливан — казах с укор, — мислех, че аз съм смешникът на класа.

Той ме погледна и присви устни. Отстъпих назад, за да напълня меха с въздух и се запитах какво да изсвиря, за да залича самодоволната усмивка от лицето му. Нещо бързо? Нещо тъжно? Беше ясно, че ще очаква от мен техническо съвършенство, след като познаваше конкурсните ми постижения, значи нещо свръхсложно не беше правилният избор. Тогава нещо, което щеше да му припомни болката от предателството на милата му женичка.

Проверих настройката си и започнах да свиря „Cronan“, което — просто за сведение — на ирландски означава нещо като погребално тананикане, напяване и се изпълнява на погребения от близките на починалия; това е може би най-прочувствената и тъжна песен, писана някога за гайда, и дори в ръцете на по-лош гайдар би разплакала и самия Хитлер. Така че Съливан просто нямаше шанс.

Вложих всичко, което имах, в песента. Изпитвах достатъчно болка, за да я направя истинска. Ди, която трябваше да бъде на този хълм, но не беше; прекрасната ми кола, която трябваше да бъде на училищния паркинг, вместо да бъде разбита през лятото и да трябва да карам сега тази на брат ми; фактът, че бях скапан остров сред море от хиляди хора и че понякога тежестта да бъда последният от застрашен вид, направо смазваше гърдите ми и не можех да дишам.

Спрях.

Учениците заръкопляскаха. Пол се престори, че избърсва сълза от очите си и я пуска на тревата. Съливан натисна копчето „запис“ на касетофона си.

— Не записвахте ли досега? — попитах го аз.

— Не бях убеден, че ще си струва.

Направих му гримаса, той ми отвърна със същото и в този миг усетих, че косъмчетата по ръката ми настръхват в знак на предупреждение.

— Не казвай нищо. — Чух гласа на Ноала секунда преди да видя самата нея как върви между Ерик, Пол и Съливан към мен. — Само ти можеш да ме видиш, така че ако ме заговориш, ще решат, че са те оставили без въздух по време на раждането ти и са повредили мозъка ти, схващаш идеята.

Исках да кажа нещо като „благодаря за невероятния съвет“, но е дяволски трудно да си саркастичен, когато не можеш да говориш на глас. Освен това, макар да мислех, че беше най-плашещата личност наоколо, днес просто изглеждаше невероятно секси. Слънчевите лъчи, играещи си с косата й, острото й луничаво носле, ироничната усмивка на устните й… Черната тениска с надпис „Злоба“ беше плътно прилепнала по тялото й, а дънките с ниска талия разкриваха яркия белег, минаващ по единия й хълбок точно върху голата ивица плът между тях.

Сигурно съм я погледнал влюбено или пък просто беше разчела мислите ми, защото каза:

— Признавам, че за пръв път наистина харесвам външния си вид. Обикновено талантливите музиканти с трагична душа предпочитат да изглеждам крехка и сантиментална. — Приклекна до калъфа на гайдата ми и надникна вътре, без да докосва нищо. — Но ти искаш да изглеждам като мацка трепач и това ми допада.

Коленичих и аз и обръщайки гръб на останалите, се престорих, че оправям нещо по гайдата си. Все още не можех да кажа нищо, без те да ме чуят, но поне да не приличам на идиот с вперен в празното пространство поглед.

Ноала се облегна назад, дънките й бяха скъсани на коленете и кожата й се виждаше през дупките. Ухили ми се.

— Не ми казвай, че не харесваш как изглеждам.

Беше толкова сладка, че на човек му се приискваше да я изяде, но това изобщо не беше най-важното в момента. Беше доста зловещо, че се облича така нарочно, за да ме възбуди и изкара извън равновесие.

— Не са просто дрехите — каза Ноала. Внезапно осъзнах, че не хвърля сянка. Не беше на добре. — Лицето ми. Изглеждам така само защото ти искаш да бъда точно такава. Когато съм близо до теб, приемам облика, който те привлича най-много. Не мога да направя нищо, не зависи от мен. А повярвай ми, понякога фантазиите на музикантите са наистина ужасни. Сега за първи път чувствам, че отвън изглеждам такава, каквато съм отвътре.

Но аз не исках тя да прилича на каквото и да било. Исках само да се разкара от хълма ми.

— Не, всъщност наистина искаш да съм тук, иначе нямаше да продължа да идвам. — Усмивката на Ноала приличаше на озъбване.

— Притесняваш ли се, Джеймс? — чух гласа на Съливан зад гърба си.

— Не се ласкайте! — извиках му в отговор. Наместих гайдуницата си обратно в гайдата и се изправих, като обърнах гръб на Ноала. Страхувах се, че е права — може би наистина бях обсебен от музиката си и в крайна сметка щях да се пречупя и да моля за помощта й.