Маги Стийвотър: Балада

— А ти? — попита Кернунос.

— Аз? — Показах му изписаните си с думи ръце. — Не мога да контролирам себе си, какво остава за легиони мъртъвци. Аз съм едно малко, надуто лайно, което не се интересува от никого, освен от себе си. Питай когото искаш. Те ще ти кажат.

Кернунос сведе главата си към мен.

— Това не е вярно, гайдарю. Знам какво се крие в сърцето ти. И затова избирам теб за мой наследник.

Мълчание. Нищо.

Отпуснах ръце. Песента му звучеше в главата ми. Можех да усетя как смъртта в него, пълното отсъствие на живот, странността му, древната му мрачна и мъчителна сила се носят край мен.

— Не — прошепна Ди. — Не и ти, Джеймс. Ти направи достатъчно заради мен. — Погледна към Кернунос. — Вземи мен вместо него.

Кернунос поклати глава.

— Не, Повелителко. Гайдарят е прав за теб.

— Тогава вземи мен — каза Съливан. Протегнах се и го видях как се влачи към кръга, все още притискайки към тялото си покритата си с кръв ръка.

— Бройката в кръга не може да се променя — каза Кернунос.

— Може, докато наследникът все още не е избран — отвърна Съливан. Пристъпих бързо към него и му подадох рамо, за да го подкрепя. Очаквах да ме отблъсне, но той се отпусна тежко. От ръката му потече още кръв, стигна до пръстите му и заля железния му пръстен. — Ти избираш, а аз съм тук. Никой не е казал, че не можеш да промениш мнението си. Промени го. Вземи мен.

Поръбените в червено очи се взираха в нас двамата.

— Защо да променям мнението си, Паладине?

— Защото аз съм всичко, което е и Джеймс, но умирам.

— Има ли някой сред мъртвите, който да гарантира за теб?

Съливан замълча за секунда, а после кимна. Извън кръга бавно се надигна една фигура, тъмна, решителна форма, все още пълна с ярост. От другата страна на консорта Ди трепна.

— Аз мога да гарантирам — изръмжа Дилия. — Той открадна моя амулет. Умрях от неговата ръка.

Съливан пъхна трепереща ръка в джоба си и извади три клонки, завързани с червена панделка, идентични на тези, които ми беше дал. Показа ги на Кернунос, сякаш за да му докаже, че е амулетът на Дилия.

Не бях сигурен дали наистина искам Рогатия да промени мнението си. Не исках Съливан да умре, но не исках и точно това да бъде съдбата му. Исках всичко да свърши и той да се върне към нормалния си живот, независимо че е бил част от света на феите. Имах нужда да ми докаже, че това е възможно.

До мен Съливан леко трепна, залитна и се наклони още повече. Опитах да се задържа прав и извърнах лице към черната фигура на сцената.

— Кернунос. Моля те, направи нещо.

— Паладин — каза той, обръщайки се към Съливан. — Ти си моят наследник. Назовавам те Господар на мъртвите. Ти ще пазиш мъртвите и те ще пазят теб. Ти…

Щом Кернунос проговори, Ди ме сграбчи за ръката и ме издърпа встрани от Съливан. Трябваше да подскоча, за да не стъпя върху Кар.

— Пусни ме! — изкрещях й ядосано, но после видях защо го беше направила. Съливан потъмняваше, сякаш поглъщаше светлината в себе си. Разпери ръцете си встрани, черното му палто се извиваше и издигаше във въздуха. Сведе глава. Чувах песента на Кернунос като стенещ вопъл в главата си и стомахът ми се преобърна. Не исках да видя как от главата на Съливан поникват рога.

Но те не поникнаха. Всички започнахме да отстъпваме встрани от него, дори и Кернунос, давайки му повече пространство. Гледахме го как стои там с разперени ръце и сведена глава. После, докато мигнем, огромни черни криле се издигнаха над него. Той повдигна глава и отвори очи.

Все още бяха неговите очи.

Издишах шумно; не бях осъзнал, че съм сдържал дъха си в последните няколко секунди.

От другата страна на Съливан Кернунос разруши кръга, като прокара крака си през очертаната с пепел линия. Всяка тъмна форма в залата се впусна към дупката в кръга, започна да се блъска и натиска, за да влезе вътре. Дилия беше най-отпред.

Съливан каза много спокойно:

— Спрете.

И те го направиха.

Той се обърна към мен. Опитвах се да не зяпам към крилата му. По дяволите.

— Джеймс. — Гласът му ми се стори странен и дрезгав. — Вземи Диърдри и се върни обратно при кладата. Никой няма де те докосне.

Докато казваше последните думи, погледна към Елинор. Устните й се присвиха гневно надолу.

— Както заповядаш.

Зад Съливан Кернунос слезе по стъпалата от сцената и тръгна по пътеката между редиците към вратата. Беше свалил товара си и предполагам, за него това беше краят. Кой знае къде щеше да отиде. Или откъде беше дошъл. Може би сега беше просто обикновен тип като мен и Съливан.