Маги Стийвотър: Балада

Консортът на Елинор все още лежеше под нас с кървящата дупка на гърдите си. Очите му бяха отворени и празни, като стъклени. Мислех, че е мъртъв, но после той мигна. Много бавно.

На света нямаше нищо друго, освен този прашен кръг. Население: трима. Трима души, чийто живот беше разбит по три напълно различни начина.

Нашият свят бе мълчалив.

Мъртвите продължаваха да се извиват около нас, без да приближават повече, но и без да се отдалечават. Бяха мрачни като буреносни облаци.

И тогава Кернунос излезе напред сред нетленните фигури на своите поданици.

— Елинор от небесата, ти не ми каза истината.

Кернунос тръгна покрай нашия кръг. Също като мъртъвците, той не идваше по-близо, но не се и отдалечаваше прекалено. В тази обстановка беше дори още по-страшен — застанал на сцената, където аз четях репликите си, минаващ пред пианото, на което бяхме свирили с Ноала. Той не принадлежеше на това място. Кернунос обърна украсената си с рога глава към кръга и с потрес видях очите му за пръв път. Вдлъбнати черни ириси, обрамчени с опушена червена линия, събрали в себе си цялото бъдеще, минало и настояще на света. Да гледаш в тях беше като да се давиш. Сякаш потъвах. Сякаш се виждах в огледало. Затворих за миг очите си.

— Винаги казвам истината — отвърна Елинор. Звучеше леко обидено. — Не мога да говоря друго.

— Обеща ми наследник. — Кернунос се вгледа в кръга. Имах чувството, че гледа само мен. — Не трима.

Елинор вдигна сърцето на консорта в ръката си.

— Е, нещата излязоха малко извън контрол. — Погледна към мен и присви устни. — Предполагам, че няма да ми дадеш известно време да оправя положението, нали?

— Нещата са такива, каквито са — каза Кернунос. — Кръгът е начертан. Аз съм тук. Вътре има трима души и нищо няма да се промени, докато не бъде избран моят наследник.

Елинор затвори очи за секунда и после ги отвори рязко.

— Така да бъде.

Кернунос проговори:

— Аз съм Господарят на смъртта. Аз пазя мъртвите и те пазят мен. Заслужил съм мястото си тук. Аз укрепих редиците на мъртвите, преди да се присъединя към бездиханните. Тези тримата достойни ли са? Може ли някой сред моя народ да гарантира за тях?

Мъртвите се размърдаха, започнаха да се обръщат и пренареждат.

Тъмна, неясна фигура изникна като петно пред очите ни и от нея се чу глас. Сиобан.

— Аз умрях от ръката на гайдаря.

Крилата твар, увиснала като паяк над столовете в залата, с искрящи червени очи на тъмния череп, се обади:

— Аз умрях от ръката на консорта.

Ди затвори очи и отпусна глава на рамото ми.

Отровният облак, който някога беше Линет, се плъзна напред.

— Повелителката на детелините ме уби.

Сериозно си помислих, че това е лъжа. От друга страна, да лъжеш Кернунос, дори самият ти да си мъртъв вече, ми се струваше много тъпа идея. Прошепнах на Ди:

— Вярно ли е?

Тя тръсна глава за потвърждение.

— Те ме подведоха. Знаеха, че трябва да убия някого, за да може това да проработи. Всичко, което искаха, беше моето сърце за него .

Погледнах към Кар, към искрящите капчици пот по челото му и изведнъж разбрах какво искаше да постигне Елинор. Представих си съпруга й, който е едновременно и повелител на детелините, и господар на мъртвите — феите щяха да бъдат свързани с унищожителната сила, която беше погубила Дилия; щяха да ходят, където си поискат. Едва сега проумях напълно какво беше подтикнало онова създание от света на феите да дойде на кладата при мен.

— Значи всички вие сте достойни — каза Кернунос. — Но наследник може да бъде само един. — Очите му се задържаха малко по-дълго върху Ди и по тялото ми премина студена тръпка.

Внезапно попитах:

— Защо искаш наследник?

Увенчаната с рога глава се завъртя бавно към мен.

— Уморен съм, гайдарю. Искам да се оттегля. Минаха векове, откакто застанах като теб в този кръг.

— Така ли избираш кой да те наследи? — продължих аз. — Който е блъснат или падне случайно в този кръг, е достатъчно силен, за да владее над тях ? — Посочих към кипящите форми в залата.

— Наследникът ми ще се научи как да се справя — отвърна Кернунос с напълно равен глас, сякаш това, че го бях заговорил, му беше безразлично. — Както се научих и аз. Ще има много време пред себе си, за да открие това, което знам.

— Значи смяташ, че всеки от нас може да върши твоята работа? — Махнах с ръка към Кар. — И той? Колко ли е умен, щом дойде в кръга вече мъртъв? И Ди? — Обърнах се отново с лице към нея. — Тя дори не може да понесе мисълта, че е убила някого.