Лийси Харисън - Има ли вълк, има и начин

— Какво?

— Извинявай — каза тя през смях. — Просто до миналата седмица ти беше най-добрият ми приятел, а сега…

Той я целуна. Първо настойчиво, сякаш да приведе в доказателство някакъв аргумент, а после нежно, за да докаже любовта си. За някой с толкова незначителен опит той се справяше доста добре. Достатъчно добре, за да отдели вниманието й от мириса на изгорял карамел от спрея за тен на лицето му.

Като огледален негов образ, точно и умело, Франки повтаряше движенията му. Подобно на робот, който сляпо следва тенденциите в модата, без да внася свой стил в тях, на Франки й липсваше вдъхновение. И въпреки това не спираше, отказваше да се предаде, докато не усети фойерверките. Защото Били бе създаден за нея. И тя беше…

Пфиууш.

Изведнъж цялото тяло на Франки започна да се поти. Кожата й гореше, бузите й поруменяха. Да! Притисна се по-близо до него.

Били се отдръпна.

— Какво беше това ? — Ризата му беше станала на оранжеви петна. Целият облян в пот, той обърса челото си и то изчезна. Обърса опакото на дланта си в дънките и остави ново оранжево петно върху тях и невидима точка на ръката си.

— О, Били, ръката…

— Знам. — Той скръсти ръце на гърдите си. — Трябва да започна да инвестирам в по-качествени продукти — рече той безгрижно.

Франки отвори чантата със зарядното и му подаде чантичката с гримовете.

— Вземи.

— Колко удобно — сконфузен измърмори той. И имаше всички основания да се чувства така. Да си разменяте слюнката с някого на обществено място, беше едно, но гримовете?

— Може би трябва да отидеш в тоалетната — предложи тя.

Преди да може да й отговори, ги заля нова гореща вълна. Без да иска, Били избърса и другата страна на челото си. Цялото тяло на Франки лепнеше и тя допусна, че прилича на топяща се буца ванилово-ментов сладолед. Шокът в очите на Били, които почти плуваха пред погледа й, потвърди подозренията й.

— Какво става? — попита Франки и посегна към шевовете.

Били хвана ръката й навреме.

— Да се махаме от тук.

Тя помисли да си извоюва още една песен време, но бе дала дума на родителите си да не се забърква в неприятности. А какво друго беше да подскачаш със зелена кожа и полуневидим приятел пред очите на всички — дори на концерт на Лейди Гага, — ако не сам да си търсиш белята.

Като Пепеляшки в полунощ те се втурнаха към уединението на своята тиквена каляска. Но каляската им беше общественият влак.

Сгушили се в яките си, те задминаваха момичета с очила, покрити с цигари, с кутийки от сода вместо ролки, сутиени, направени от полицейски ленти, и прозрачни дантелени гащеризони. Двамата изкачиха стълбите и изхвърчаха през изхода. Изведнъж всичко блесна в ярка флуоресцентна светлина. След пулсиращия стадион тишината на коридорите, по които се носеше мирис на пуканки, беше разтрисаща — като да ти дръпнат щепсела по средата на зареждането.

Отвсякъде амбулантни търговци на сувенири с лика на Гага ги викаха, мамеха, докато двамата минаваха край тях. Но Франки пак отказваше да вдигне поглед. Миризмата на пуканки беше сменена от тази на изгорял карамел, тъй като разтворът за тен капеше от тялото на Били върху нейното. Тя обмисляше да вдигне глава, за да направи оценка на нанесените щети по тялото му, но чуваше стъпки навсякъде около тях. Изглежда, някои дори се приближаваха към тях. Франки и Били затичаха по-бързо…

„Ох!“

Две мъжки тела се удариха в тях. Единият мъж носеше туристически обувки с големи грайфери, чиито връзки бяха леко опърлени.

Франки чу момчешки глас.

— Уха, братче, приличате на чудовища.

С приведени очи тя стисна юмруци. Обмисляше да го удари с ток, за да могат да им се изплъзнат.

Но тогава се обади другото момче:

— Щайн?

Тя тутакси пусна искри.

— Брет? — Вдигна очи и отново се разлетяха искри.

— Хайде, Франки — намеси се Били и посегна да я хване. — Трябва да тръгваме.

Франки се съгласи. Трябваше да тръгват. „Тогава защо стоя още тук?“

— Приятел, това моите хълцания ли го направиха? — попита Хит. Червената коса и миглите му бяха опърлени.

Били погледна към чезнещия си гръден кош. Той закопча последното копче на изцапаната си риза с ръце, от които нямаше и следа.

— Този кой е? — попита Франки Брет, по-притеснен от онова, което виждаше, отколкото от онова, което не виждаше.

— Ти кой мислиш, че е? — вместо нея отговори Били.

— Не може да бъде! Фадин, ти ли си? — Сините очи на Брет се разшириха. — Франки, това ли е новият ти приятел? — в гласа му нямаше арогантност, само тъга.