Лийси Харисън - Има ли вълк, има и начин

Дзън. Дзън.

Вратите се отвориха. Франки отказа да мисли за последния път, в който бе слязла на тази гара. Отказа да обръща внимание на онова усещане като от пукащи бонбонки, което изригваше в стомаха й. Отказа да си представи как би се почувствала, ако той се качеше сега във влака. Отказа да…

„Не изричай името ми, не изричай името ми, Алехандро…“ — Четири изрусени блондинки се качиха във влака, като с цяло гърло ревяха припева на Alejandro. Всички носеха еднакви черни рокли ризи и тюркоазни клинове, на гърдите им в розово пишеше ГАГА и с тяхна помощ Франки си припомни какво правеше там. Ненадейно всички мисли за момчетата, целувките и вулканичните изригвания в корема й останаха назад в Орегон, където им беше мястото.

Без да спират да пеят, фенките на Гага седнаха през пътеката до Били. Със своя загар и тъмни черти, изтърканите дънки, бялата риза с навити ръкави и сиво-зеления Nike той безспорно привличаше погледите. Но същото се отнасяше и за тях. Шумни, самоуверени, освободени — те бяха всичко, към което Франки се стремеше. И всичко, което можеше да бъде… поне тази вечер. Без повече да се колебае, тя извади ръце от джобовете, коленичи на седалката и запя с тях: „Не искам да целувам, не искам да докосвам…“. Като сръга Били с лакът, тя го подкани да запее с тях. И той запя.

Един мъж с куфарче сгъна вестника си и се премести в друг вагон. Момичетата приеха това като покана да запеят още по-силно. Не след дълго фенове от целия влак започнаха да прииждат, всеки от тях — ходещ символ на преклонението към неповторимия стил на Лейди Гага. Били, който не знаеше и една песен от край до край, размахваше ръце като диригент. От време на време разсмиваше Франки с фалцета си, а после продължаваше да очарова останалите момичета със светлата си усмивка.

Безгрижна и освободена, Франки се чувстваше цяла. Не мислеше за РАД или за нормитата. Нито за рисковете и безопасността. За протестите или укриването. Никой не мислеше за това. За първи път в живота й всичко това беше без значение. Единствената й грижа беше да се забавлява.

Ръка за ръка музикалната тумба фенове изпя всички песни от албума The Fame Monster и половината от The Fame, преди да пристигнат. Докато влакът намаляваше, те се струпаха пред вратите нетърпеливи, готови за истинския концерт.

— Никога нямаше да те взема за чудовище — каза една от първите блондинки. — Изглеждаш толкова… обикновена.

Били се разсмя. Франки се усмихна на иронията.

Черните кубинки, черните вталени дънки, черното поло и кожената жилетка с косъм (вдъхновена от Клео) бяха нарочно подбрани. Тази вечер тя щеше да бъде „нормалната“. Може би тогава щеше да проумее от какво се страхуваха нормитата. Но от начина, по който я бяха приели, личеше, че конфликтът не беше между нормални и чудовища . Връзката между хората беше основният проблем.

Били стъпи на претъпкания перон.

— Мислиш ли, че концертът ще е толкова забавен, колкото и пътуването дотук?

— Не знам дали това е възможно — засмя се тя.

— Радвам се, че ми помогна да науча думите.

Франки взе ръката му.

— И аз се радвам за толкова много неща.

Стадион „Роуз гардън“ произвеждаше повече електричество и от едно семейно тържество на фамилията Щайн. Беше зареден с възторг, оживял от енергията на хилядите тела, които танцуваха под ритъма на музиката. Франки вкусваше усещането като изискано блюдо.

Костюм след костюм и песен след песен Лейди Гага поддържаше заряда на всички присъстващи — до такава степен, че от потта бронзантът на Били беше оставил следи по яката на бялата му риза, отрезвяващо припомняне за различността им. Той прегърна Франки през рамо и запя: „Толкова съм щастлив, че мога да умра“ с радостта на някой, който след дълъг престой в затвора вкусва свободата за първи път.

На припева той придърпа Франки по-близо до себе си. Небрежно тя облиза устни и се остави той да я води. Били се обърна към нея и се усмихна като кинозвезда. Тя изпита наченките на онова приятно чувство, точно преди двама души да се докоснат, когато умът изключва реалността и тялото взима контрол. Една-две експлозии избухнаха в стомаха й. Тълпата наоколо заглъхна, разми се…

И тогава Франки се разсмя.

Били се отдръпна, а на лицето му се изписа смесица от болка и объркване.

— Извинявай. — Франки отново се засмя. — Всичко е наред…

— Сигурна ли си?

Франки кимна уверено. Били затвори очи и се приведе напред. Тя отново се засмя.