Реймънд Фийст: Връхлита страховит легион

Брандос затвори очи, сякаш преценяваше чутото.

— Усещам, че продължението никак няма да ми се понрави. Познах ли?

— Вероятно няма — съгласи се Амиранта; оглеждаше съдържанието на кесията, за да запомни какво е нужно да подмени. — Когато демонът избухна, се разхвърча цял рояк познати магични формули. Повечето бяха мои, от бариерите и заклинанията, които използвах — с изключение на две. Едната бе на демона, което следва да се очаква, чужда и напълно непозната. Но другата определено я свързвам с друг участник. — Замълча за миг, после добави: — Участник, чийто почерк ми е познат като моя собствен.

Брандос бе прекарал почти целия си живот редом с Амиранта и бе чувал много истории, така че знаеше какво ще последва. Все пак попита тихо:

— Беласко?

Амиранта кимна.

— Да. Беласко.

— Дявол го взел! — изруга тихо боецът. Лицето му внезапно се покри с бръчки, като стар пергамент или карта на преживяното през изминалите години. Косата му, някога златиста, бе побеляла на слепоочията, но проницателните му сини очи гледаха с някогашния младежки плам. Той поклати глава и рече:

— Амиранта, едно ще ти кажа: с теб никога не е скучно да се скита човек.

— Защото харесваш чудатите неща.

— То е заради компанията, в която съм попаднал.

Амиранта кимна уморено. Двамата бяха заедно от много отдавна. Беше срещнал Брандос като улично хлапе преди четирийсет и две години. Сега, въпреки че бе по-възрастен от своя спътник, чародеят изглеждаше с двайсет години по-млад. И двамата знаеха, че магьосникът ще надживее боеца с цяло поколение, но никога не говореха за това, освен когато Брандос укоряваше Амиранта, че пакостите му някой ден ще довършат и двамата. Външният вид лъжеше, защото Брандос всъщност бе този, който приличаше на баща на Амиранта.

Как познавачът на един особено тъмен вид магия бе влязъл в ролята на пастрок на неукото улично хлапе си оставаше загадка за Амиранта, но по някакъв начин Брандос бе успял да спечели привързаността му и оттогава двамата бяха неразделни.

Амиранта поведе Брандос покрай обгорелите останки на демона до пещерата, в която го бе повикал, вдигна от пода две големи кожени торби и подаде едната на стария боец. Двамата се превиха под тежестта им. Чародеят огледа съборените бариери, горящите купички с тамян и другите принадлежности за призоваване на демони и каза:

— Да не прозвучи като укор, но какво те накара да влезеш в пещерата?

— Забави се повече от обичайното и губернаторът започна да губи търпение. После отвътре се чу страшен шум и реших да вляза да видя какво става.

— Добре си направил — каза Амиранта.

Излязоха от пещерата, която се намираше в дълбока клисура на няколко мили от селцето Кенчета. Щом ги видя, губернаторът се провикна:

— Убихте ли демона?

Амиранта вдигна ръка в най-общ жест за поздрав към някоя по-високопоставена личност и отвърна:

— По-мъртъв не може и да бъде, ваше превъзходителство. Ще намерите останките му разхвърляни из тунела на стотина крачки навътре.

Губернаторът кимна и нареди на един от младшите офицери:

— Иди да провериш.

Амиранта и Брандос се спогледаха. Местните владетели обикновено се доверяваха на думата им. От друга страна, те често зърваха за кратко чудовището, а не както този път — да се задоволят само с ревове от вътрешността на тъмната пещера.

Офицерът се върна. Беше пребледнял и лицето му лъщеше от пот.

— Трябваше да го предупредя за смрадта — подметна тихо Амиранта.

— Май трябваше — съгласи се Брандос.

— Е? — попита губернаторът.

— Убили са го, ваше превъзходителство — докладва офицерът. — Късове от чудовището се въргалят навсякъде и са полепнали по стените. Останал е цял само един крак и той… не е от този свят.

— Донеси ми го — нареди губернаторът.

Офицерът махна на двама войници и рече:

— Чухте губернатора. Идете и донесете крака.

След малко двамата войници излязоха от пещерата с нещо, което приличаше на обгорял дънер. От него се разнасяше смрад, която би накарала да се обърнат и най-здравите стомаси. Губернаторът дръпна коня си назад и извика:

— Спрете!

После огледа обгорелия крак и трите грамадни пръста с остри като бръснач нокти. Каквото и да беше това, наистина не беше от този свят и най-сетне останал доволен, губернаторът кимна и каза:

— Получихме вест от съдилището на махараджата за някакъв шарлатанин, който обикалял наоколо и обещавал да отърве селцата от несъществуващи демони, призраци и други подобни зловредни явления. Ако това беше ти, сега щеше да висиш на ей онова дърво. — И посочи един бор на стотина крачки от тях. — Но тъй като няма съмнение, че кракът е от истински демон, ще сметна, че пристигането ти в областта тъкмо когато се появи демонът е щастливо съвпадение, и ще пратя сведение за това на моите господари и повелители в град Махарта.