Реймънд Фийст: Връхлита страховит легион

Рев разтърси стените на пещерата и сърцето на Амиранта подскочи. Гневният крясък беше толкова пронизителен, че наподобяваше стържене на стоманено острие, опряно от ковач във въртящо се точило. Ако не друго, сега губернаторът на Ланада поне щеше да стане свидетел на жадуваното представление — дори по-добро, отколкото възнамеряваше да му изнесе Амиранта.

Демонът идваше.

Един глас зад гърба на Амиранта попита:

— Да ти е нужна помощ?

— С най-голяма радост — рече чародеят.

Беше оставил Брандос да чака пред входа на пещерата: подкрепление за неочаквани случаи като този и за да не позволи на губернатора и стражите му да се втурнат „на помощ“, докато той се бори с демона.

Амиранта стисна здраво покритата с орнаменти пръчица и произнесе една-единствена дума на незнаен език. Излъчваща неистова топлина огнена топка профуча във въздуха, увисна над демона и го принуди да отстъпи и да изчезне в коридора.

— Ще ми трябват няколко секунди, за да успея да го прогоня — каза Брандос.

Макар да наближаваше петдесетте, боецът все още бе в разцвета на силите си и имаше много по-голям опит в борбата с демони, отколкото всъщност би искал. Но това чудовище, изглежда, щеше да е най-опасното, срещу което се бе изправял.

— Къде са останалите ти играчки?

— В пещерата за призоваване.

— В пещерата?!

— Да — отвърна сърдито Амиранта. — Дадох си сметка, че са там, когато вече беше късно.

— Значи ще трябва да го направим по трудния начин, а? — На лявата си ръка Брандос носеше малък кръгъл щит. Измъкна меча си с дясната. — В такива моменти все съжалявам, че не се захванах с лекарство.

Брандос знаеше, че няма да се наложи да надвива демона: достатъчно бе да го забави, колкото Амиранта да успее да го прокуди обратно в демонското царство. Въпросът бе да се спечелят не повече от минута-две, но ветеранът осъзнаваше, че дори няколко секунди може да са много време.

— Да влизаме, преди да се е върнал. Не ми се ще да го търся из страничните тунели.

Спряха само на няколко крачки от мястото, където се бе намирало чудовището. Миризмата на изпълващия пещерата газ бе почти нетърпима.

А после демонът излезе предпазливо от мрака, спря и се втренчи в тях.

След миг отвори уста и избълва поредица звуци — не доскорошните гневни изблици на ярост обаче, а ритмични и напевни.

— Този да не би да произнася заклинание? — попита Брандос.

Амиранта се заслуша и осъзна, че Брандос е прав: демонът бе заклинател!

— Трябва да сложим край на това — рече чародеят и избъбри една дума, поредната магия, запазена за подобен случай. Думата беше мистичен печат на дълго и сложно заклинание и произнасянето й освобождаваше мигновеното му действие. Ефикасността на заклинанието зависеше от няколко фактора, най-важният, от които бе силата на прилагащия магия противник, сравнена с тази на Амиранта. Един обикновен селски заклинател щеше да онемее, докато Амиранта не реши да вдигне своето чародейство. Могъщ магьосник би изгубил гласа си за минута-две. Още по-силен маг би могъл да се отърве от заклинанието с небрежно помръдване на раменете. Ала този демон бе с непознати способности.

Амиранта подхвана заклинанието за изгонване и едва бе стигнал до средата, когато демонът възвърна гласа си и се зае да нарежда своето.

— Дявол да го вземе! — промърмори Брандос, хвърли се напред и замахна към главата на демона, но в последния момент клекна и го посече през левия крак. Ръката му се разтресе чак до рамото, сякаш бе ударил дънер, ала демонът нададе болезнен вик и се дръпна навътре в тунела, забравил за заклинанието. Преди години Амиранта бе платил щедро на един магьосник от Махарта да вплете в меча заклинание за подсилване на болката при демони. Сега съжали, че не бе поръчал вместо това да подсилва нанасяните поражения, а не само да печели време.

В мига, когато Амиранта довърши заклинанието си, въздухът се изпълни с трепкаща енергия. Демонът изрева предизвикателно и каменният под се разтресе.

— Още е тук — отбеляза Брандос.

— И сам виждам — отвърна чародеят. — Използва магия, за да се задържи.

— Сега какво? — попита Брандос.

— Очевидно ще трябва да използваме някоя по-мощна магия за прогонване. Но първо се налага да го поизморим.

— Да бе — изсумтя Брандос. — Значи от мен кръвта, а от теб приказките.

— Опитай се да не прекаляваш с кръвта.

— Ще видя какво може да се направи.

Амиранта извади дълъг, подобен на писалка предмет, замахна и го удари в пода.