Реймънд Фийст: Връхлита страховит легион

Брандос се дръпна зад бариерата и се приготви за нова атака. Демонът се хвърли след него, но след миг спря, за да събере магична сила.

— Проклятие — промърмори Брандос. — Пак магия. — Приведе се и атакува.

Вдигна рязко щита и го заби в гърдите на демона. Все едно удари каменна стена, но демонът все пак отстъпи назад, достатъчно, та Брандос да успее да се дръпне, преди ноктестата му ръка да го обезглави.

Брандос замахна и посече протегнатата ръка на демона. И този път цъфнаха димящи рани и демонът изрева разгневено. Брандос отстъпи назад и подвикна на Амиранта през рамо:

— За пръв път идва на Мидкемия и няма защитна магия срещу стомана.

Ловко вдигна щита чак над лакътя си, прехвърли меча в лявата си ръка, а с дясната извади от пояса си кинжал, хвърли го с всичка сила и прикова с острието десния крак на чудовището към пода. Черен дим и мирис на сяра изпълни пещерата и демонът отново изрева. После млъкна, взря се в двамата човеци със сияещите си червени очи и отново подхвана заклинанието.

— Май моментът е удобен да приключваме — каза Брандос, хвана меча с дясната си ръка и отново нагласи щита. — Това приятелче е ужасно упорито!

Амиранта разполагаше с по-малко от секунда, за да вземе решение дали да продължи със заклинанието за прогонване и да рискува Брандос да бъде ударен с вероятно смъртоносна доза магия, или да го изостави и да използва друго заклинание, което бе подготвил за подобни опасни случаи.

Привързаността към приятеля се оказа по-силна от желанието да приключи схватката и той прекъсна първото заклинание и извика:

— Затвори очи!

Брандос не се нуждаеше от още подканвания. Незабавно приклекна зад щита и стисна очи.

Амиранта също зажумя и произнесе пет сричкова дума, с която освободи много мощна разрушителна мълния. От личен и доста болезнен опит знаеше, че енергията, която се пренася с алената мълния, откъснала се от протегнатата му ръка и полетяла към демона, ще проникне през кожата на чудовището и ще се разгори отвътре.

Усетиха внезапен изблик на изпепеляваща топлина, който продължи само няколко секунди, ала бе достатъчно силен, за да обгори космите на ръката на Брандос. Въздухът се изпълни с тежката миризма на изгоряло месо. Възцари се тишина.

Брандос отпусна ръце и си позволи облекчена въздишка.

— Ще ми се да не го беше правил.

— На мен също — съгласи се Амиранта. — Прогонването е много по-неизнурително.

— И по-болезнено — добави старият боец, докато оглеждаше пострадалата си ръка.

— И по-безболезнено — поправи го Амиранта, — отколкото да се унищожава демон.

Брандос поклати глава и си позволи още една дълга въздишка, след което каза:

— Някога не ти ли е хрумвало, че да викаш демони, за да можеш след това да ги прогонваш срещу заплащане, не е най-доброто приложение на твоята дарба?

Амиранта се подсмихна.

— Хрумвало ми е от време на време, но как иначе да спечеля парите, тъй необходими, за да продължа да разширявам познанията си за демоничното царство? Като си помисля само колко много научих от създанията, с които установихме по-тесни връзки.

— Като стана дума, защо не се появи някое от тях?

Амиранта сви рамене.

— Не зная. Опитвах се да повикам Крийгром… Напоследък го имам почти за домашен любимец.

— Грозен е като греха. Трябваше да го накараш да те погне, когато хората на губернатора са наблизо. Да го оставиш да се шмугне след теб в пещерата, а после да го пратиш обратно в неговия свят. Хубав план, нали? — Ухили се. — Точно това трябваше да направиш!

— Не знаех, че ще дойде боен демон.

— Използващ магия боен демон — поправи го Брандос, докато прибираше меча.

— Използващ магия боен демон — повтори като ехо Амиранта и погледна към изпълнения с гъст черен дим тунел. Обгорена демонска плът бе полепнала по стените и тавана, а вонята бе достатъчно тежка да накара дори обръгнал в битки воин да си изповръща червата. Левият крак на чудовището лежеше на пода само на няколко крачки от тях.

— Да идем да си приберем париците от губернатора, да се махнем от тази жалка провинция и да се връщаме у дома.

— У дома? — попита Брандос. — Мислех, че първо ще се помотаем малко на север.

— Не — отвърна Амиранта. — В тази история има нещо познато и обезпокоително. Нещо, което ме кара да се заровя в книгите в кабинета. Мисля, че за момента той е най-безопасното място за нас.

— Че откога се безпокоиш за собствената си безопасност?

— Откакто долових познато… присъствие зад демона.