Реймънд Фийст - Пред вратите на мрака

Когато стигна билото обаче откри само Амед — беше коленичил до пътеката и я оглеждаше на лунната светлина.

— Не съм сигурен — каза кешийският шпионин, — но който и да те следваше, свърна назад веднага щом ти тръгна нагоре. Ще го проследим ли?

— Не — отвърна Джим. — Трябва да докладвам какво съм открил колкото се може по-скоро.

— Магия?

Джим се усмихна.

— Ще ми се. Но тези машинки вече трябва да се използват само при крайна нужда. Някои от по-старите престанаха да работят. Пъг се опитва да намери начин да ги зареди, но изглежда, че ни липсват доста познания за цуранското магьосническо изкуство.

Амед сви рамене.

— Не зная много за цураните. Малцина от тях са стигали толкова на юг. Но имам голямо желание да посетя Ламът.

— Най-обикновен град — отвърна Джим. — Да тръгваме.

Докато вървяха към мястото, където бяха оставили конете, един мъж, скрит в сенките, ги следеше с поглед. Изчака да се отдалечат достатъчно, после се обърна и затича нагоре в нощта.

Беласко го чакаше.

— Господарю, стана точно както предположихте — докладва мъжът.

Магьосникът се усмихна, но в изражението му нямаше нищо радостно.

— Добре. Нека Джим Трепалото се върне в Крондор с разказ за кръвопролития и тъмна магия.

— Не разбирам.

— Не съм и очаквал да разбереш — рече Беласко и огледа безбройните трупове наоколо. — Понякога трябва да направиш малка демонстрация, за да покажеш на противника си на какво си способен.

— Наистина не ви разбирам, господарю. Какви са заповедите ви за мен?

— Брей, какъв ентусиазъм. — Беласко изгледа наемника с присвити очи. — Не съм сигурен, че ми се нрави.

— Правя каквото ми наредите — рече мъжът и сведе глава.

— Откъде си? Имаш странен говор.

Наемникът се усмихна широко и се видяха два реда изпилени зъби.

— От Шаскахан, господарю.

— А! — възкликна Беласко и лицето му грейна. — Островът на канибалите! Чудесно! Та, както казвах… Понякога е добре да внушиш на противника, че е на крачка пред теб. Друг път не. Е, в този случай искам да привлека вниманието им върху кръвопролитието и тъмната магия, та да си мислят за мен като за безумен некромант като брат ми.

— Това в служба на Дахун ли е, господарю?

— Разбира се — отвърна Беласко, обиден от въпроса. — Но не по начина, по който си мислиш. Доведете конете — провикна се към другите. — Потегляме на юг!

Останалите наемници се размърдаха. От всички убийци, които държеше за помощници, тези бяха най-дисциплинирани и лоялни. Фанатиците имаха своето преимущество, но бяха прекалено готови да умрат за своя „бог“, а за момента Беласко се нуждаеше от сподвижници, които да убиват, вместо да умират.

— Предполагам — рече той, — че Джим Трепалото и господарите му ще сметнат за необходимо да изследват Долината на изгубените. А когато дойдат, ще им подготвим ново забавление.

Забърза към мястото, където наемниците бяха приготвили коня му, метна се на седлото и се огледа, за да се увери, че всичко е така, както искаше да изглежда. Огньовете щяха да горят още много часове, пепелищата щяха да димят няколко дни. Пушеците и миризмата на смърт щяха да витаят над платото повече от седмица, но накрая горещите пустинни ветрове и дребните хищници щяха да превърнат останките в прах и оглозгани изсъхнали кости.

Беласко даде знак на мъжете да го следват към Долината на изгубените.

Сандрина, Непреклонен рицар от ордена Щит на слабите, чакаше при доковете. Бяха й наредили да се срещне тук с един благородник от Кралството. Нямаше представа кой е, но я увериха, че той ще я познае. Не знаеше дали са се срещали преди, или са му дали описанието й — в края на краищата в Ордена нямаше много високи руси жени.

Приближиха се двама мъже, покрити с прахоляк от дълъг път. Лицата им бяха скрити зад кърпите, които бяха вързали върху устите и носовете си — нещо съвсем естествено за пътници, идещи от Джалпур. Въпреки нетърпимата горещина Сандрина стоеше неподвижно, облечена с тежката си броня, пристегнала щита на гърба си и наместила меча така, че да й е подръка.

По-високият от двамата застана пред нея и й подаде навит на руло пергамент.

— За Крийган — рече лаконично, обърна се и се отдалечи към края на пристанището, където го очакваше един крондорски търговски кораб.

Тя се зачуди кой ли е този загадъчен благородник, но после реши, че това едва ли й влиза в задълженията. Отец-епископ Крийган я бе осведомил точно толкова, колкото бе необходимо за успешното изпълнение на задачата. Очевидно в този случай всичко, което трябваше да знае, бе, че документът трябва да стигне при него възможно по-скоро.