Тад Уйлямс - Към кулата на Зеления ангел- Част първа

Докосна грапавата повърхност на дървена врата и за своя огромна радост откри, че е броил правилно. Едва се сдържа да не извика ликуващо от невероятно облекчение. Бе стигнал малкия портал до Голямата южна порта. Зад него беше дворът и мръсните помещения, в които се хранеха слугите.

Но когато отвори вратата и прекрачи прага, вместо острия нощен въздух, който бе очаквал, усети горещ вятър и топлината на много огньове. Мърмореха гласове — обидени, плачливи.

Божа майко! Нима Хейхолт гори?

Гутулф се дръпна, но не можа да улучи вратата — пръстите му задраскаха камък, който при докосването му стана по-горещ. Мърморенето бавно се надигна до бръмчене на безброй възбудени гласове — тихо, но пронизващо като жуженето на пчелен кошер. Лудост, каза си той, фантазии. Не трябваше да се предава. Заклатушка се напред — все още броеше крачките си, — краката му се подхлъзнаха в калта на сервизните помещения, но токовете му някак си тракнаха по гладки плочи. Невидимият замък беше в някакъв ужасен водовъртеж — горящ и трепкащ в един момент, студен и твърд в следващия, и потънал в пълна тишина, тъй като обитателите му спяха и не подозираха нищо.

Сън и действителност бяха преплетени, мракът бе пълен с шепнещи призраци, които объркваха броенето му. Но Гутулф все още се бореше — с мрачната решителност, която бе негов другар в десетките ужасни военни походи като помощник на Елиас. Той тежко стъпваше към Средния двор и най-после спря да си почине за миг край мястото, където според последните му сметки някога се намираха покоите на дворцовия лекар. Усети острата миризма на изгоряло дърво, протегна ръка, усети как то се троши на гнил прах под пръстите му и разсеяно си спомни пожара, който бе убил Моргенес и още няколко души. Внезапно, сякаш повикани от мислите му, около него заскачаха пращящи пламъци. Това вече не можеше да бъде фантазия — той усещаше смъртоносната горещина. Тя го обгърна като смазващ юмрук, препречваше му пътя накъдето и да се обърнеше. Гутулф извика отчаяно. Щеше да изгори жив!

„Руаха, руаха Асу'а!“, плачеха призрачни гласове в пламъците. Сивият меч сега беше вътре в него, във всичко. Струваше му се, че чува неземната му музика и по-слабо — песните на магическите му братя. Три меча. Три нечестиви меча. Те вече го познаваха.

Чу се шумолене като от размахването на безброй крила, а после графът на Утаниат внезапно почувства, че пред него се образува отвор, празно пространство в иначе плътната стена от пламъци, врата, от която лъхаше студен въздух. И понеже нямаше друг изход, той метна пелерината си върху главата си и се заклатушка надолу — към по-спокойните и по-студени сенки.

Саймън погледна косо към звездите в черната нощ. Беше му все по-трудно да стои буден. Уморените му очи се взряха в най-яркото съзвездие — неправилен кръг светлинки, които се рееха сякаш само на една педя над пробития като счупена яйчена черупка купол.

Да. Това беше Чекръкът, нали? Изглеждаше странно елипсовиден, сякаш самото небе, на което висяха звездите, беше разтегнато непривично. Но ако не беше Чекръкът, какво друго би могло да е толкова високо в небето в средата на есента? Заекът? Но той имаше мъничка звездичка от единия край — Опашката. Пък и Заекът не беше толкова голям, нали?

Клещите на вятъра проникнаха в полуразрушената сграда. Гелое наричаше тази зала Обсерваторията — една от саркастичните й шеги според Саймън. Просто отминалите дълги векове бяха отворили белокаменния купол към нощното небе, така че Саймън знаеше, че тя не би могла да бъде обсерватория в действителност. Положително дори ситите не биха могли да наблюдават звездите през таван от дебел камък.

Вятърът пак нахлу, този път още по-остър, и вмъкна пометени от покрива снежинки. Въпреки че се разтрепери, Саймън беше благодарен: студът донякъде прогони дрямката му. Не биваше да заспива — не и тази нощ.

„Значи вече съм мъж — помисли си той. — Е, почти. Почти мъж“.

Запретна ръкав и погледна ръката си. Стегна мускули и се намръщи на повече от незадоволителния резултат. Прокара пръсти по космите на ръката си, като опипваше местата, където раните се бяха превърнали в груби белези. Ето тук черните нокти на хунен бяха оставили следите си. А пък тук… беше се подхлъзнал и се беше нарязал на камък по склона на Сикихок. Това ли означаваше да си голям? Да имаш много белези? Предполагаше, че това означава и да научиш нещо от раните си, но какво можеше да научи той от нещата, които му се бяха случили през последната година?