Тад Уйлямс - Към кулата на Зеления ангел- Част първа

Гутулф излезе в коридора, изненадан както винаги, че се намира все в чернота при преминаването си от една стая в друга. Когато затвори вратата и зад нея остана мангалът с тлеещите въглени, студът стана по-зъл. Той чу приглушеното подрънкване на ризниците на стражите по стените зад отворения прозорец, после се вслуша във вятъра, който се усилваше и го заглушаваше с гърмящата си песен. Куче изскимтя някъде долу и някъде зад няколко завоя на коридора меко се отвори и затвори врата.

Гутулф за момент се олюля несигурно, след това се отдалечи на още няколко крачки от своята врата. Ако трябваше да излезе, трябваше да го направи сега — безполезно беше да стои безцелно в коридора. Сега, когато околният свят бе ослепен от нощта, той беше отново в еднакви условия с всички. Имаше ли друг избор? Не можеше да понася това, в което се бе превърнал неговият крал. Но трябваше да си отиде тайно. Макар че сега с нищо не беше полезен на краля — ръката му вече не можеше да се вдигне за бой, — той все пак се съмняваше, че някогашният му приятел ще го пусне просто да си отиде. Защото един слепец да напусне замъка, където му дават храна и подслон, и да избяга от стария си приятел Елиас, който бе го защитавал от справедливия гняв на Приратес — това намирисваше твърде силно на предателство, или поне така щеше да се стори на мъжа, който седеше на Престола от драконова кост.

Гутулф бе мислил за това от доста време и дори бе репетирал пътя си. Щеше да слезе в Ерчестър и да прекара нощта в „Свети Сутрин“ — катедралата беше почти запустяла и монасите бяха доброжелателни към всеки просяк, осмелил се да нощува в стените на града. На сутринта щеше да се смеси с рехавия поток хора, които излизаха към пътя за Старата гора и отиваха на изток към долината Хасу. Пък оттам — кой знае? Може би към степите, където според слуховете Джосуа събирал бунтовническа войска. Или може би към някой манастир в Станшайър или другаде — някъде, където да намери убежище поне докато немислимата игра на Елиас не разруши всичко.

Но беше време да спре с мисленето. Нощта щеше да го скрие от любопитни очи; дневната светлина щеше да го свари скрит в „Свети Сутрин“. Време бе да тръгва.

Но щом се затътри по коридора, усети леко като перце присъствие до себе си — дихание, въздишка, неопределимо усещане за нещо. Обърна се и размаха ръка. Нима някой трябваше да го спре накрая?

— Кой е?…

Нямаше никого. Или ако имаше, сега той стоеше мълчаливо и се подиграваше със слепотата му. Гутулф почувства странна внезапна несигурност, сякаш подът се накланяше под краката му. Направи нова крачка и внезапно усети много силно присъствието на сивия меч, цялата му особена мощ навсякъде около себе си. За миг помисли, че стените са се срутили. Силен вятър премина около и през него и стихна.

Що за лудост беше това?

Беше сляп и не можеше да се ориентира. Едва не заплака. Беше прокълнат.

Без да знае къде е, тръгна по безкрайните коридори на Хейхолт. Опипващите му пръсти се натъкваха на необикновени неща — изящни мебели и полирани сложно резбовани перила, които не приличаха на нищо от това, което си спомняше за тези зали. Вратата към помещенията, заемани някога от камериерките на замъка, беше отворена и макар да знаеше, че стаите са празни — управителката беше измъкнала всичките си подчинени от замъка преди да нападне Приратес, — той чу неясни шепнещи гласове. Трепна, но продължи да върви. Вече познаваше променливата и незаслужаваща доверие природа на Хейхолт напоследък: още преди да загуби зрението си, замъкът беше станал наистина непостоянно място.

Продължи да брои крачките си. Бе се упражнявал за това излизане през последните седмици. Имаше трийсет и пет крачки до завоя на коридора, още две дузини до главната стълбищна площадка, после навън в тясната, прохладна от вятъра Лозова градина. Още петдесет крачки и отново беше под покрив — като намери пътя си надолу към Прохода на капелана.

Стената под пръстите му стана топла, а след това — внезапно — изгарящо гореща. Графът дръпна ръката си и изохка. Тъничък вик долетя от коридора:

— Т'си е-изи'ха ас-тригу!

Той отново протегна трепереща ръка и усети само камък, влажен и нощно-студен. Вятърът развяваше дрехата му — вятърът или някаква мърмореща, нематериална тълпа. Усещането за сивия меч беше ужасяващо силно.

Гутулф забърза по коридорите, като прокарваше пръсти колкото можеше по-високо по застрашително променливите стени. Доколкото можеше да определи, той беше единственото живо същество в тези зали. Странните звуци и докосванията, леки като дим или крилца на молец, бяха само привидения, успокояваше се той — те не можеха да му попречат. Те бяха сенките на магьосническото обкръжение на Приратес и той нямаше да им позволи да осуетят бягството му. Нямаше да остане пленник в този покварен замък.