Тад Уилямс - Престолът от драконова кост

Все пак в тронната зала беше настъпила някаква малка промяна, нещичко в сумрачното помещение беше живнало. Някой напяваше тиха мелодия с тънък гласец, който можеше да бъде или на младо момче, или на старец.

На каменната стена в най-отдалечения край на залата между статуите на Върховните крале на Хейхолт висеше тежък гоблен с извезания кралски герб — Огнената котва и Дървото. Почетна стража от шест мрачни статуи от малахит пазеше от двете страни на огромен масивен престол от жълтеникава кост; възлести кости и стави украсяваха страничните облегалки, а задната беше увенчана от огромен озъбен череп на влечуго с тъмни като кладенци очи.

Там седяха двама души — единият на престола, другият пред него. По-дребният, облечен в износена пъстроцветна дреха на шут, пееше; именно неговият глас се издигаше от подножието на трона — твърде крехък, за да предизвика дори най-слабо ехо. Над него се беше привела мършава фигура, кацнала върху предната част на престола като уморена и окуцяла стара граблива птица, прикована към потъмнелите кости.

Изнемощял от тригодишно боледуване, кралят се беше завърнал в своята прашна зала. Заслушан в песента на дребния мъж в краката си, той стискаше страничните облегалки с дългите си, белязани от старостта ръце.

Беше висок мъж — някога много висок, — ала сега бе прегърбен като монах по време на молитва. Беше облечен в провиснала небесносиня роба, а брадата му беше дълга като на пророк. В скута му лежеше меч, който блестеше, сякаш току-що излъскан. Челото му увенчаваше желязна корона, обсипана с морскозелени смарагди и загадъчни опали.

Човечето в краката на краля направи дълга пауза, след което подхвана друга песен:

— Можеш ли да преброиш ти капките дъждовни,

когато слънцето високо във небето свети?

И можеш ли реката да преплуваш,

щом речното корито е пресъхнало?

А можеш ли да хванеш облака?

О, не, не можеш нито ти, ни аз…

А да накараш вятъра да спре,

когато профучава покрай теб?

А да накараш вятъра да спре,

когато профучава покрай теб…

Когато гласът замлъкна, високият старец в синята роба протегна ръка надолу и шутът я стисна. Никой не продума.

Джон Презвитер, владетел на Еркинланд и Върховен крал на Остен Ард, бич божи за ситите и защитник на правата вяра, господар на меча Блестящ гвоздей, проклятие за дракона Шуракай… Престър Джон отново седеше на своя престол от драконови кости. Беше много, много стар и плачеше.

— Ах, Таусър — въздъхна накрая той с плътен, но дрезгав от възрастта глас, — Господ е много немилостив, щом ме накара да преживея всичко това.

— Сигурно, господарю. — Върху лицето на дребното старче в карирано палтенце се появи съсухрена усмивчица. — Сигурно е така… Ала несъмнено много други не биха се оплаквали от жестокостите на живота, ако бяха на вашето положение.

— Но аз имам предвид точно това, приятелю! — гневно възрази кралят. — В тази мрачна възраст на немощ всички мъже са равни. Всеки глупав шивашки чирак получава от живота много повече удоволствия от мен.

— Хайде сега, господарю… — Таусър заклати побелялата си глава, но отдавна замлъкналите звънчета върху шапчицата му не издадоха никакъв звук. — Господарю мой, оплаквате се несправедливо. Всички хора стигат до този предел — и малки, и велики. Вие изживяхте прекрасен живот.

Престър Джон повдигна дръжката на Блестящ гвоздей пред себе си, сякаш беше Свещеното дърво. После вдигна дългото острие точно пред очите си.

— Знаеш ли историята на този меч? — попита той.

Таусър му метна светкавичен поглед: беше чувал историята безброй пъти.

— Разкажи ми, о, кралю! — тихо промълви той.

Престър Джон се усмихна, но не откъсна поглед от обшитата в кожа дръжка.

— Мечът, малки приятелю, е продължение на дясната ръка на мъжа… и на сърцето му. — Той повдигна оръжието още нагоре и то проблесна на светлината от един малък прозорец. — По същия начин човек е силната дясна ръка на Бога, човекът е строгият изпълнител на Божията воля. Разбираш ли?

Внезапно се наведе и воднистосините очи под рошавите му вежди се оживиха.

— Знаеш ли какво е това? — Той посочи с треперещ пръст парче назъбен ръждясал метал, привързано със златна жичка за дръжката на меча.

— Кажи ми, господарю!

Таусър прекрасно знаеше отговора.

— Това е единственият гвоздей от Дървото на екзекуцията, останал в Остен Ард. — Престър Джон поднесе дръжката на меча към устните си и я целуна, след което допря студения метал до бузата си. — Този гвоздей е от дланта на Усирис Ейдон, нашия Спасител… от Неговата ръка…