Тад Уилямс - Престолът от драконова кост

Той се прегърби още повече и заби поглед в краката си.

— Добре, хайде тогава с мен. Добрият Господ ми е свидетел, че имам работа за мързеливец като теб. Не знаеш ли, че кралят е станал от болничното си легло? Че днес ще ходи в тронната зала? Да не си глух и сляп?

Тя го сграбчи за лакътя и го повлече през градината.

— Кралят? Крал Джон? — учуди се Саймън.

— Не, глупако, крал Тинтири-минтири! Разбира се, че крал Джон!

Рейчъл спря за миг, за да прибере под бонето си едно непокорно кичурче сива коса. Ръката й трепереше.

— Е, надявам се, че си доволен — добави тя. — Така ме обърка и разстрои, че си позволих да се отнеса с неуважение към нашия добър стар крал Джон. А е толкова болен, горкият!

Тя изсумтя и плесна силно Саймън по ръката.

— Хайде, тръгвай де!

И помъкна лошото момче след себе си.

Саймън никога не бе имал друг дом, освен вековния замък на име Хейхолт, което означаваше Върховна крепост. Името бе избрано подходящо. Кулата на Зеления ангел, най-високата му точка, се извисяваше много над най-високите и най-стари дървета. Ако ангелът, поставен на върха на кулата, пуснеше камък със зеленясалата си от времето ръка, той щеше да прелети надолу почти двеста лакътя, преди да цопне в крепостния ров и да смути съня на тлъстите Щуки, заровени във вековната кал на дъното.

Хейхолт бе много по-стар от всички поколения селяни от Еркинланд, които се бяха родили, трудили и умрели в полята и селата около Върховната крепост. Еркинландците просто бяха последните, които претендираха за собственост над замъка. Мнозина го бяха наричали свой, но никой не бе успял да го владее изцяло. Външната стена на крепостта пазеше отпечатъка от различни ръце и времена: грубо издяланите камъни и греди на римърите, безредните кръпки и странните резби на хернистирците, даже изкусната зидария на набанските занаятчии. Над всичко това обаче се извисяваше Кулата на Зеления ангел, издигната от безсмъртните сити много преди да дойдат хора по тези земи, когато целият Остен Ард бил тяхно владение. Ситите били първите строители на древната крепост на границата между залива Кинслах и речната делта. Нарекли замъка си Асу’а (Гледащ на изток). Ако тази крепост, владяна от толкова много господари, изобщо можеше да се нарече с подходящо име, това беше Асу’а.

Мирният народ сега беше изчезнал от тучните поля и околните хълмове и бе избягал към горите, скалистите планини и други мрачни и неудобни за човешки същества места. Само замъкът им, превърнал се в дом за узурпатори, беше останал след тях.

Парадоксът Асу’а: горд, но порутен, тържествен, но мрачен, привидно безразличен към своите постоянно сменящи се обитатели. Асу’а — Хейхолт. Извисяващ се внушително и властно над околността и над града, надвесен над владенията си като задрямала над малките си мечка с изцапана от мед муцуна.

Саймън, изглежда, беше единственият обитател на огромния замък, който не бе успял да намери мястото си в живота. Зидарите замазваха с хоросан варосаната облицовка на сградата и укрепваха порутените стени — макар на места разрушенията да бяха повече от поправеното, — без да се замислят накъде отива светът и защо. Слугите и виночерпците с весело свирукане търкаляха насам-натам огромни бурета с херес и осолено говеждо и заедно с управителя на замъка се пазаряха с фермерите за цената на лука и на изцапаните с пръст моркови, които всяка сутрин пристигаха в кухнята на Хейхолт. А Рейчъл и нейните камериерки вечно бяха страшно заети: размахваха сламените метли след валма прах, сякаш прибираха отлъчили се от стадото овце; мърмореха недоволно и кълняха хората, оставили в безпорядък стаите си, когато си тръгваха, и ругаеха мързеливите и небрежните.

Сред кипежа на този усилен труд непохватният Саймън беше като скакалеца в мравуняка от известната басня. Знаеше си, че никога нищо няма да излезе от него: бяха му го казвали много хора, повечето от които по-големи, а следователно и по-умни от него. Във възрастта, когато другите момчета вече поемаха предизвикателствата на възмъжаването, Саймън си оставаше нескопосник и развейпрах. Каквато и задача да му възложеха, бързо се разсейваше и се унасяше в мечти за битки и великани, за морски пътешествия с грамадни високи кораби… и по някаква причина нещата или се чупеха, или се губеха, или ставаха не както трябва.

Друг път изобщо не можеха да го открият. Спотайваше се като сянка някъде из замъка. Можеше да прескача ловко стени като майстор на покриви и знаеше толкова тайни проходи и скрити места, че го наричаха „момчето-призрак“. Рейчъл често го пляскаше и го наричаше идиот.