Тад Уилямс - Престолът от драконова кост

Заглавието на книгата е изписано с древните груби рунически знаци от родното място на Нисес, Ду Сварденвирд, което означава „Съдбата на мечовете“…

(из „Живота и царуването на крал Джон Презвитер“ от Моргенес Ерсестрес)

През този паметен ден дълбоко в дремещото сърце на Хейхолт сред плетеницата от тихи коридори и запуснатите, обрасли с бръшлян вътрешни дворове на замъка, в килиите на монасите и във влажните сенчести стаи се наблюдаваше необичайно раздвижване. Придворните и слугите учудено въртяха очи и си шепнеха. В пълната с изпарения кухня миячите на съдове разменяха многозначителни погледи над мивките. Във всеки коридор и пред всяка врата на голямата крепост разговорите се водеха шепнешком.

Ако се съдеше по атмосферата на напрегнато очакване, причината за това би могла да се крие в първия пролетен ден, ала големият календар в разхвърляната стая на доктор Моргенес показваше друго: месецът бе едва новандер. Есента се канеше да си тръгва, отстъпвайки място на зимата.

Това, което отличаваше този ден от останалите, не се дължеше на сезона, а на мястото — тронната зала на Хейхолт. Цели три години по заповед на краля вратите й бяха затворени и тежките завеси скриваха многоцветните прозорци. Дори на чистачките бе забранено да прекрачват прага, което причиняваше на управителката на камериерките безкрайна мъка. В продължение на три лета и три зими залата бе стояла глуха и безлюдна. От днес тя вече не беше празна и целият замък гъмжеше от слухове.

Все пак имаше един човек в трескавия Хейхолт, чието внимание не беше насочено към отдавна необитаваната зала, една-единствена пчела в разбунения кошер, чиято песен не беше в тон с всеобщото жужене. Той седеше в центъра на Градината с храстите в една беседка между параклиса от белезникаво червени камъни и един декоративен храст без листа във формата на лъв. Мислеше си, че никой не забелязва отсъствието му. До този момент денят бе протекъл доста досадно — жените бяха твърде заети и нямаха почти никакво време, за да отговарят на въпросите му, а закуската бе сервирана късно и на всичко отгоре изстинала. Както обикновено му бяха дали някакви неясни разпореждания и никой нямаше време да се занимава с него…

Това, помисли си раздразнен той, можеше да се очаква. Ако не беше открил този огромен прекрасен бръмбар, който пъплеше из градината важно и самодоволно като забогатял селяк, целият му следобед щеше да е напълно провален.

С помощта на една клечка той разшири тясното улейче, което бе издълбал в замръзналия чернозем до стената, но пленникът му не искаше да върви по него. Побутна лекичко гладката черупка, но упоритият бръмбар не помръдна. Той се намръщи и захапа горната си устна.

— Саймън! Къде изчезна, в името на светия Създател?

Клечката падна от отпуснатите му пръсти; сякаш стрела прободе сърцето му. Той бавно се извърна към появилата се изневиделица фигура.

— Никъде… — понечи да обясни, но в този момент-два кокалести пръста сграбчиха ухото му и го принудиха да коленичи. Той заскимтя от болка и се изправи.

— Стига с това „никъде“, млади нехранимайко! — изрева право в лицето му Рейчъл Драконката — управителката на камериерките. Успя да го направи, защото се повдигна на пръсти, а и Саймън както винаги се беше прегърбил.

Беше с повече от педя по-ниска от него.

— Ами съжалявам, госпожо, наистина съжалявам! — измуча Саймън и с тъжен поглед проследи как бръмбарът си проправи път към свободата през една пукнатина в стената на параклиса.

— Престани с това вечно „съжалявам“ — изфуча Рейчъл. — Всички освен теб са заети с приготовленията. На всичко отгоре трябва да губя безценното си време, за да те търся. Как е възможно да си толкова лошо момче, Саймън? Би трябвало вече да се държиш като мъж! Не те ли е срам?!

Момчето, което беше на цели четиринайсет години, мълчеше притеснено. Рейчъл се вторачи в него.

„Не стигат червената му коса и пъпките — помисли си тя, — ами като замига така и се нацупи, съвсем заприличва на малоумен“.

Саймън погледна на свой ред мъчителката си. Рейчъл дишаше тежко и бълваше кълбета пара в новандерския въздух. Цялата се тресеше, но Саймън не беше сигурен дали от студ, или от гняв. Пък и разликата не беше кой знае колко голяма. Това само го накара да се почувства още по-зле.

„Все още чака да й отговоря. Колко уморена и ядосана изглежда само!“