Дж. Уорд - Сенките

Три нощи преди да избяга, лежеше по гръб, без да мисли за нищичко, когато струя студен въздух изведнъж докосна скъпоценните камъни върху одеждите му и охлади кожата му. Той се намръщи и когато погледна нагоре, видя решетката, завинтена в гладката бяла стена.

Охранителни камери следяха всяко негово движение, така че не биваше да показва никакъв интерес. Ала то го накара да се замисли. Сенките можеха да се дематериализират и освен това можеха да се превръщат в дим, което им позволяваше да прекосяват огромни разстояния и да останат невидими, когато достигнат крайната си цел.

Неведнъж беше опитвал и двете... без никакъв успех, така че в началото пропъди всякаква мисъл за бягство през отдушника.

Ала на следващата вечер, без някаква особена причина, погледът му се спря на онова, което бяха сложили върху тялото му. Скъпоценните камъни... искрящите, блещукащи скъпоценни камъни, инкрустирани, както той си мислеше, в злато. Металът имаше сребрист цвят, така че трябва да беше бяло злато, нали?

Освен ако не беше... неръждаема стомана. Единственото, през което дампцрите, дори да бяха сенки, не можеха да се дематериализират.

Той погледна през мраморната стая към банята. Дори когато беше във ваната, когато тялото му беше ритуално почиствано... те го държаха окичен със сапфири и диаманти - ленти, инкрустирани с тях, обгръщаха шията и раменете, китките и глезените му, преди да влезе във водата. А щом излезете от нея, начаса му надяваха ризницата от скъпоценни камъни.

Той затвори очи. Защо не се беше сетил за това по-рано?

Беше му отнело още две нощи, две зазорявания и две смрачавания, преди да си изготви план. Разписанието на храненията, къпанията, упражненията и обучението му никога не беше еднакво, сякаш нарочно искаха да избегнат каквато и да било рутина, движенията на Ай Ем също бяха непредсказуеми - тъй като не беше Помазаният, той разполагаше с известна свобода, позволено му беше да излиза из двореца за упражнения или хранене... макар че дори това не беше твърдо установено.

Докато обмисляше всичко това, Трез много внимаваше по никакъв начин да не промени изражението, отношението, навиците си, ала през цялото време мозъкът му създаваше и претегляше различни теории, търсейки възможни усложнения и провали.

Беше очаквал да се забави дори още повече, но моментът беше настъпил неочаквано благодарение на един изпуснат метален поднос. Една прислужница се беше подхлъзнала на прясно излъскания мраморен под и навсякъде се бяха разхвърчали храна, чинии и прибори. Ай Ем, услужлив както винаги, бе предложил да й помогне да изчисти и двамата бяха излезли, за да вземат почистващи материали от килерите в коридора.

Ключалката на скритата врата на килията беше изщракала.

И това бе то.

Трез светкавично беше съблякъл дрехите си, смъкнал бе тънката мрежа и скъпоценните камъни от себе си, разкопчал бе всякакви колани и катарами. А после, гол и облян в кръв от усилието, беше затворил очи и се беше съсредоточил.

Притеснението му бе толкова голямо, че едва не се бе провалил, особено когато чу крясъци от другата страна на вратата - охранителните камери бяха докладвали действията му точно и незабавно.

Твърдото убеждение, че това е единственият му шанс, му бе помогнало да изтръгне непозната дотогава сила от дълбините на съществото си.

Миг преди да се понесе във въздуха, С’Екс бе нахлул през вратата и за частица от секундата погледите им се бяха срещнали. А после той се бе издигнал нагоре и се бе изпарил през отдушника.

Пуф!

Беше се понесъл през тръбите, следвайки въздушната струя, която се блъскаше в него - мислеше, че течението ще го изведе навън. Оказал се бе прав. Секунди по-късно бе излетял в нощта навън, издигайки се високо над своя затвор, толкова слисан, че бе успял, че едва не бе приел отново физическите си очертания и не се бе строполил на покрива на палата.

Успял бе да се овладее и се бе понесъл в нощта, без посока, без план, без пари, без нищичко...

Ала свободата беше безценна... и в крайна сметка щеше да направи така, че пътят му да се пресече с този на един вампир, който промени посоката на целия му живот...

* * *

- Трез? Мой човек?

Трез се изтръгна от съня така рязко, както бе излетял от онази вентилационна система. За частица от секундата нямаше представа къде се намира. Миг по-късно обаче чифт аметистови очи пред лицето му накараха всичко да се завърне: тренировъчния център, Селена, настоящето, не миналото.