Дж. Уорд - Сенките

Сякаш чула думите й, Селена го погледна. Трез отвори уста, за да отговори, но не успя. Все едно някой го беше изключил от света, всичко избледня и се отдръпна и той изгуби съзнание.

Единственото, което чуваше дори след като припадна?

Ритмичното пиукане на машината, отмерваща ударите на сърцето на Селена.

Девическо училище „ Браунсуик”, Колдуел

ДЕНЗЪЛ БЕШЕ ПРАВ В „АМЕРИКАНСКИ ГАНГСТЕР“. НАЙ-ДОБРИТЕ пласьори на дрога бяха добри бизнесмени. А за това не беше необходима никаква диплома от Харвард.

Господин К., главният лесър в Обществото на лесърите, не беше някакъв шибан костюмар, на чиято стена висеше тъпа хартийка, поставена в рамка. Той беше роден и отраснал на улицата и страшно го биваше да пласира стока.

Докато слънцето залязваше зад строшените стъкла на кабинета му, той подреждаше парите си, купчинките изпомачкани двайсетачки - пристегнати с ластичета, които беше откраднал от фотокопирните пунктове в офиса на „Федекс“. Не изглеждаха кой знае колко много, но това бе нещо, което филмите обикновено оплескваха.

Господин К. се наведе и награби поредната шепа смачкани, мръсни банкноти от торбата на пода. Хората му имаха нареждане всяка сутрин да си изпразват джобовете тук, в директорския кабинет, и дори да му отнемеше цял ден, той винаги ги броеше сам, без ничия помощ.

В момента, след близо една година в бизнеса, разполагаше с около стотина дилъри - броят им се променяше в зависимост от това, какъв беше коефициентът на убийствена дейност на Братството. Идеята му да събере Обществото на едно място в това изоставено девическо училище се бе оказала много добра. Така можеше да ръководи убийците като военен отряд - живееха заедно, имаха график, а той лично следеше всяко поемане на дъх и всяка продажба.

Трябваше да съградят наново толкова много.

Малко след като Омега бе дошъл при него и го бе направил Главен лесър, той си бе дал сметка, че повишението не означава нищо. Обществото не разполагаше е никакви пари. Нямаше покрив над главата. Никаква организация или план. Сега всичко това се беше променило - едно необикновено, несигурно съюзничество беше разрешило първия проблем, което на свой ред щеше да се погрижи за втория и третия. Четвъртият зависеше от него.

В момента всичко, което трябваше да прави, бе да продължи да трупа средства. Да държи хората си под контрол. Да следи парите, които влизаха и излизаха. Да започне да събира различни военни играчки. А когато най-сетне бе достатъчно въоръжен?

Щеше да избие Братството на черния кинжал и да остане в историята като онзи, който най-после си беше свършил шибаната работа.

Господин К. довърши броенето, докато последните лъчи светлина се отреждаха от нощното небе. След това се изправи, препаса си два четиресеткалиброви пистолета и натъпка пачките в един сак. Възлизаха на четиристотин хиляди долара.

Не беше зле за четиресет и осем часа работа.

Излезе, без да си прави труда да заключва - в мястото можеше да се проникне отвсякъде. Прозорците бяха като решето, вратите висяха на пантите си, а запустелият двор на гниещото училище пансион беше обграден от желязна ограда, в която имаше повече счупени, отколкото здрави участъци.

Какво държеше хората настрани?

Убийците, които патрулираха непрекъснато, стражи, чиято единствена работа бе да се оправят с всеки, припарил прежалено близо.

Добрата новина бе, че на мястото му се носеше славата, че е обитавано от призраци, така че, когато на няколко петнайсетгодишни келешчета им хрумнеше да проникнат вътре, един-два от триковете на Омега бяха достатъчни, за да се оправят с този малък проблем. На всичкото отгоре на момчетата му им харесваше да изкарват акъла на онези идиоти, което беше за предпочитане пред това, да ги пречукат. Труповете създаваха самцио неприятности, а той предпочиташе да не намесва човешката полия. В края на краищата във войната против вампирите имаше едно-единствено правило: хората не са поканени.

Когато излезе навън, господин К. се качи в черния си линкълн „Нав“ и ©бърйа върху неокосената изсъхнала трева. В полумрака усещаше как момчетата му обикалят периметъра, въпреки че не можеше да ги види - ехото от кръвта на Омега в тях вършеше по-добра работа от GPS чипове, наврени в задниците.

Така че, да, прекрасно знаеше, че миналата нощ беше изгубил един от хората си. Почувствал го бе като шок под пепеливо бледата си кожа. Шибаното Братство. На всичкото отгоре у задника, който беше убит, имаше пари и дрога, така че загубата възлизаше на поне пет хилядарки.