Дж. Уорд - Сенките

- Моля?

- Всички връзки бяха прекъснати. - Изтощена въздишка. -Прекарах месеците след изборите, върнали Рот на престола, мъчейки се да убедя Кор и шайката копелета да се откажат от предателството си. Ала колкото и да разисквах с тях, колкото и да ги умолявах да поемем по по-разумен път, не можах да ги накарам да се откажат от лудостта си. Най-сетне бях принуден да си тръгна. Измъкнах се от мястото, където са се настанили, и сега се боя за живота си. Нямам къде другаде да отида, а когато разговарях със Салия в Древната страна, тя предложи да те посетя.

Тяхна далечна братовчедка, спомни си Парадайз, разпознала името.

- Моля те - каза мъжът. - Заключи ме в някоя стая, ако се налага...

- Аз съм верен поданик на краля.

- В такъв случай не обръщай гръб на подобно тактическо преимущество.

- Какво предлагаш?

- В замяна на сигурно място под покрива ти, съм готов да ти кажа всичко, което знам за шайката копелета. Къде прекарват деня. Какви са навиците им. Къде се срещат нощем. Как мислят и как се бият. Несъмнено това си заслужава едно легло.

Парадайз не можеше да издържа повече. Трябваше да види кой е това. Подаде се иззад свода и надникна над изпънатите рамене на баща си. Първата й мисъл бе, че коженият панталон и раздърпаната риза на непознатия не подхождаха на интонацията му. Втората бе, че очите му изглеждаха измъчени, уморени.

Действително изглеждаше така, сякаш идваше от бойното поле; сладникава миризма омърси въздуха, докоснал тялото му, докато той прекрачваше прага.

Мъжът я забеляза незабавно и по лицето му пробяга нещо, което той побърза да скрие.

Баща й обърна глава и я стрелна с ядосан поглед.

- Парадайз - изсъска той.

- Разбирам защо се колебаеш - каза непознатият, без да откъсва очи от нейните. - Тя действително е безценна.

Баща й отново се обърна към него.

- Трябва да си вървиш.

Непознатият се отпусна на едно коляно и като сведе глава, сложи едната си ръка на сърцето, а другата вдигна към небето, с широко отворена длан.

След това каза тихо на Древния език:

- Кълна се в общите ни предци, че с нищо няма да навредя на теб, на' кръвната ти дъщеря, нито на което и да било живо същество под този покрив... или нека Скрайб Върджин отнеме живрта ми пред очите ти.

Баща й одцовФ я погледна и махна рязко с ръка - нареждане тя да се скрие и да не се показва повече.

Парадайз вдигна ръце и кимна, сякаш за да каже: „Добре де, добре“.

Върна се забързано в библиотеката и се приближи до камината. Пъхна ръка под третата полица от долу нагоре и като дръпна скрития лост, без проблем избута цялата редичка книги по добре смазания улей. Мушна се в напълно завършения коридор, който опасваше първия етаж на къщата и посредством тайни врати и шпионки осигуряваше зрителен и физически достъп до всички стаи.

Беше като в някой филм на Хичкок.

След като се затвори вътре, Парадайз отиде до стъпалата в дъното. Докато се изкачваше по тях, си мислеше колко би искала да чуе какво става отвън. Както обикновено обаче, я държаха в неведение - баща й никога не й казваше нищо.

Това беше част от някогашния начин на мислене: благовъзпитаните девойки не биваше да се безпокоят за неща като загадъчни, отдавна изгубени роднини, които се появяват неочаквано, въоръжени до зъби. Или пък къде работи главата на семейство, колко печели и на колко възлиза състоянието му. Например когато баща й беше назначен за пръв съветник на краля, това бе всичко, което й беше казано. Нямаше никаква представа какво представлява работата му, какво прави за краля и Братството... За бога, та тя дори не знаеше къде ходи всяка вечер.

У бедена бе, че той искрено вярва, че го прави за нейно добро. Но изобщо не й харесваше да знае толкова малко.

Когато стигна до последното стъпало на тайното стълбище, тя направи петнайсет крачки и спря пред един панел. Резето беше вляво и тя го освободи.

Всичко в спалнята й беше момичешко и ефирно - украсеното с волани легло, дантелите по прозорците, дори бродираните килими, които бяха като пантофи, които не беше нужно да обуваш.

Отиде до вратата и я заключи. Знаеше, че това бе първото, което баща й ще провери, когато се качи. А ако не дойдеше на втория етаж, защото бе останал с техния „гостенин“, щеше да изпрати Федрика да провери.

Парадайз изрита обувките си и се тръшна върху завивката на леглото. Впери поглед в балдахина над себе си и поклати глава. Заключена в стаята си. Откъсната от всякаква дейност.

Непосредствено след нападенията това бе единственото място, където искаше да бъде, единственият начин да се почувства в безопасност. Ала нощите на ужас се бяха превърнали в месеци на тревога... отстъпили място на една неспокойна нормалност. .. която най-сетне бе станала обикновен живот.