Дж. Уорд - Сенките

- Всичко, което можехме да направим, бе да се молим. Ала пристъпите продължаваха.

- Значи, това е... нещо като пристъп? - попита доктор Джейн. - Не е краят?

- Не знам колко такива е преживяла вече. - Кормия избърса една сълза от бузата си. - Обикновено има поредица от тях преди последния, от който не се съвземат.

Доктор Джейн се намръщи.

- Значи, сковаността отминава? Как?

- Не знам.

- Никоя от вас ли нямаше представа, че тя е болна? - попита Трез Избраниците.

- Никой не знаеше. - Кормия се облегна на своя хелрен, сякаш се нуждаеше от подкрепата му. - Но ако съдя по състоянието й в момента, бих казала, че е към края на заболяването. Доколкото знам, първоначалните пристъпи засягат само чаеги от тялото. Не, цялото, както при нея.

Трез изпусна дъха си и сякаш всичката му сила го напусна, като спукан балон. Единственото, което не му позволи да рухне, бе мисълта, че е възможно Селена да си дава сметка какво се случва... а той искаше да изглежда силен за нея.

Доктор Джейн облегна хълбок на бюрото и скръсти ръце на гърдите си.

- Не мога да си представя как ставите биха могли да се възстановят от подобно състояние.

Кормия поклати глава.

- Пристъпите, малкото, които съм виждала, настъпват много бързо, а после... не знам какво се случва. Няколко часа или една нощ по-късно, те отново са в състояние да се движат. След известно време напълно си възвръщат подвижността... но то винаги се повтаря. Винаги.

- Освен това си избират поза - тихо се обади Лейла, която също бършеше сълзите си. - Като хората, за които спомена, сестрите ни винаги си избират... казват ни как биха искали да останат и ние трябва да се постараем...

Казаха се още неща. Задаваха се въпроси. Даваха се обяснения, доколкото беше възможно. Ала Трез беше престанал да слуша. Като влак, набиращ скорост, умът, емоциите, чувството му на пълно безсилие и всички неща, за които съжаляваше, поеха по път, от който не бяха в състояние да се отклонят, все по-бързи и настойчиви.

Ненавиждаше това, че косата й бе разпиляна навсякъде, а той не може да я оправи.

Ненавиждаше това, че одеждите й бяха изцапани от тревата, яркозелени петна там, където коленете й се бяха ударили в земята.

Ненавиждаше това, че обувките й се бяха изхлузили.

Ненавиждаше това, че с нищичко не може да й помогне.

Ненавиждаше товара, който носеше заради с’хийб и всичко, което бе причинил на тялото си заради това... защото може би, ако родителите му не го бяха продали на кралицата, той нямаше да изчука всички онези жени и навярно би бил поне мъничко достоен за нея. И тогава нямаше да изгуби всички тези месеци. И може би щеше да забележи нещо, да направи нещо или пък...

Също като разговора около него, мислите му продължиха да се щурат из мозъка му, ала той бе в състояние да ги осмисли толкова, колкото и онова, което се случваше в стаята. Свиреп рев се бе надигнал в него и превземаше тялото му като цунами, помитайки всичко, освен яростта, която не можеше да бъде удържана.

Дори не разбра кога бе помръднал. В един миг държеше внимателно ръката на Селена, а в следващия вече беше до вратата на стаята. Изхвърча навън, тласкан повече от инерцията, отколкото от някакво осъзнато решение.

Тичаше ли, тичаше... ако се съдеше по начина, по който подскачаше всичко пред очите му, и прелитащите покрай него бетонни стени...

Имаше и някакъв невероятен шум. Празното помещение ехтеше от него, като механизма на огромна машина, който бе запънал и стържеше...

Нещо го сграбчи, преди да стигне до изхода към паркинга, желязна скоба, накарала го да се закове на място.

Ай Ем.

Естествено.

- Пусни го - разнесе се вик в ухото му. - Пусни го... хайде. Пусни го...

Трез поклати глава.

- Какво...?

- Пусни пистолета, Трез. - Гласът на Ай Ем беше дрезгав. -Искам да пуснеш пистолета.

Трез се вкамени, единствено гърдите му се повдигаха от запъхтяното му дишане, докато се мъчеше да схване думите на брат си.

- Исусе, Трез, моля те...

Той тръсна глава и постепенно осъзна, че действително държи нечий пистолет в дясната си ръка. Вероятно собствения си. Винаги носеше пистолет в клуба. И я виж ти - дулото беше опряно в челото му... и за разлика отпреди малко с плаките за рентгена, сега ръката му изобщо не трепереше.

- Пусни го, Трез. Заради мен. - Тъй като пръстът му беше върху спусъка, брат му очевидно не смееше да се опита да го измъкне от ръката му със сила. - Остави пистолета на земята.

В този миг всичко се проясни пред очите му: как бе скочил на крака и бе изхвръкнал от стаята. Как се беше втурнал към паркинга, като в същото време беше извадил оръжието си. С намерението да си пръсне черепа, щом се махне от тренировъчния център.