Дж. Уорд - Сенките

Погледна го и попита:

- Колко е часът?

Рейдж си погледна телефона.

- Пет сутринта.

- Всъщност има нещо, което би могъл да направиш - каза Ай Ем. - По залез-слънце.

В МИГА, В КОЙТО СЛЪНЦЕТО СЕ СКРИ ЗАД ХОРИЗОНТА, РЕЙДЖ излезе от имението - прекрачи през френските прозорци в библиотеката и прекоси празната тераса, чиито железни мебели бяха внесени за зимата. Басейнът също беше източен и покрит, чадърите - прибрани, дори цветните лехи и плодните дръвчета бяха подготвени за наближаващия сняг.

Струваше му се подобаващо. Сякаш самото имение беше в траур заедно с тях.

В дясната си ръка стискаше моторен трион, готов за работа.

Денят беше истинско мъчение -- странният, неопределен ефект на смъртта, съчетан с това, че всички бяха принудени да си стоят вкъщи, бе превърнал къщата в царство на зомбита. Добрата новина бе, че най-сетне беше свободен и му предстоеше здравата да посече.

Рейдж се запъти към дърветата в другия край на поляната и шестметровата стена, която обграждаше земите на имението. На двайсетина метра от там имаше подсилена врата и той се приближи, въведе охранителния код и зачака да чуе издрънчаването, което означаваше, че вътрешното резе се е освободило.

Бутна вратата, прекрачи навън и я остави широко отворена за братята, както и за Бет, Хекс, Пейн и всички останали.

Дърветата, които се издигаха от другата страна, бяха най-вече борове и той ги огледа преценяващо. Щеше да избягва старите и да се придържа към най-младите.

Когато запали триона, го лъхна миризма на бензин и машинно масло и той се опияни от усещането за мощ, докато се приближаваше до дънер с диаметър около трийсетина сантиметра. Острието потъна в кората и сърцевината като кама в плът, прерязвайки го бързо и чисто като с хирургически нож. Кичестият бор се сгромоляса на земята, а Рейдж си избра друго дърво, запали отново триона и го отсече, като внимаваше то да падне така, че да не нарани никого.

Дошъл след него, Тор вдигна първия шестметров бор и го изтегли до вратата в стената. След него беше Бет. Зи. Пейн. Бъч. Джон Матю и Хекс. Блей и Куин. Те всички бяха там, работеха като на конвейер, без да продумват. Никой от тях не си беше дал труда да си сложи палто, нито дори работни ръкавици.

Кръвта, която се стичаше по дънерите от изподрасканите им длани бе техният начин да отдадат почитта си.

В есенния нощен въздух сладката миризма на боровата смола бе като тамян.

През деня Ривендж му беше помогнал да планират всичко. Според традицията на симпатите погребалните клади имаха две части: триъгълна основа от девет триметрови вертикални подпори, увенчани със здрава платформа от шест по-къси греди, и горна част, изградена от деветдесет и шест цепеници, деветдесет от които бяха дълги по три метра, а останалите шест - метър и половина. По-дългите греди в горната част бяха разположени на около двайсет сантиметра една от друга, а останалите бяха наредени перпендикулярно на онези под тях.

Целта бе въздухът да се движи свободно и да разпалва пламъците.

Щяха да го направят именно така - защото никой от тях не знаеше друг начин и защото, макар нито Трез, нито Селена да бяха симпати, най-вероятно бе добра идея да заложат на изпитан начин, вместо да рискуват с някое самоделно решение, което да се провали.

Така че Рейдж трябваше да отсече около шейсет и пет шестметрови дървета. Щяха да одялкат клоните и кората с помощта на ками, триони и други инструменти и да издигнат цялата конструкция върху един равен участък на поляната западно от къщата.

Докато Рейдж работеше, а трионът се нахвърляше на всяко дърво, сякаш бе диво животно, едва удържано на каишката си, мислите му непрекъснато се връщаха към собственото му минало с неговата Мери.

Някога и той се бе намирал на съвсем същото място, където Трез бе седял до леглото на своята любима. Изпитал бе същия вледеняващ страх, неспособен да повярва, че животът, с всичките му безкрайни вариации, бе стигнал до тази точка. Беше си отишъл у дома, където се бе съблякъл и бе коленичил върху диаманти, които се бяха врязали в коленете му... и превил глава пред единственото божество, което познаваше, бе умолявал животът на Мери да бъде спасен.

Скрайб Върджин бе дошла при него и бе изпълнила молбата му... ала срещу огромна цена. Неговата Мери щеше да бъде спасена, но в замяна на този дар тя нямаше да бъде с него. Това бе цената за невероятната благословия, противотежестта на чудото.