Дж. Уорд - Сенките

Вероятно нямаше да се случи.

Мамка му. Напълно бе възможно Трез да разреши проблема за всички им.

Като си пръсне мозъка.

ТРЕЗ НЯМАШЕ СПОМЕН ОТ РАЖДАНЕТО СИ.

Ала докато се приближаваше към вратата на стаята за прегледи, му се струваше, че го изживява наново. След дълги часове, изпълнени единствено с болка, налегнат от екзистенциално изтощение, той сложи длан върху разкривената врата и си даде сметка, че дори между него и онова, което се намираше от другата страна, да нямаше физическа бариера, да прекрачи навън, щеше да изисква усилие, напън, тласък, който да го изхвърли от тясната капсула на времето, в която се бе намирал досега.

Цял един живот го делеше от мъжа, който бе, когато слезе тук, понесъл Селена на ръце, и мъжа, който бе сега.

Няколко живота.

И също както в утробата, повече не можеше да остане тук. Оставаше му да свърши само още нещо... не че имаше сили за каквото и да било.

- Селена - прошепна той.

Името й, отронило се от пресъхналите му устни, бе ключът, отворил пътя му навън, и ето че той най-сетне прекрачи в един свят, така нов за него, както несъмнено и в мига на раждането му.

Той бе точно толкова безпомощен, колкото и като новородено. И също като при раждането му, Ай Ем вече го очакваше.

Брат му вдигна очи толкова бързо, че си удари главата в бетонната стена, на която се беше облегнал.

- Хей...

Плъзна тъмни очи по тялото му и Трез също сведе поглед към себе си. Черният му панталон беше изцапан с кръв, восък и власинки от марлята, с която бе обвил тялото на Селена. Гърдите му бяха плетеница от зейнали рани. Свободната му ръка бе изцапана със същото, което беше по панталона му.

- Сол - каза той. - Сол, трябва ми...

Гласът му беше като кларинет с развален платък. Но разбира се, той говореше на кралицата си... от колко време? Толкова много молитви, а най-странното бе, че изобщо си ги бе спомнил, въпреки че не ги бе изричал, нито чувал от...

Какво всъщност правеше тук? А после видя черната торба, която Ай Ем му протягаше, и си спомни.

Толкова лесно бе да се свлече на пода, а коленете му поеха удара, който би трябвало да е силен, но той дори не го усети. Отметна глава назад, излъчвайки гърди, при което раните върху гърдите му зейнаха още по-широко, отваряйки се наново, обливайки го в кръв.

- Готов ли си? - попита Ай Ем, застанал над него.

Той издаде звук, който дори в собствените му уши би могъл да бъде и „да“, и „не“... и нещо съвсем друго. Ала позата му беше достатъчно красноречива.

Дъхът изригна от продраното му гърло, когато солта се посипа със съскане от торбата и се разля по ключицата му. Струята носеше със себе си пареща болка, толкова силна, че сърцето му подскочи в гърдите, а дробовете му се свиха конвулсивно... и все пак той я понасяше безропотно, казвайки си, че го прави заради Селена.

След като това свършеше, завинаги щеше да бъде белязан за нея.

Същото, предполагаше той, се случваше и в церемонията на обвързването... само дето неговата жена вече не беше тук. И в този свещен ритуал, преобърнат наопаки, нямаше нищо странно, че вместо огромна радост, той изпитваше единствено смазваща скръб; вместо да се слее с нея, той отбелязваше самотата си без нея.

Когато в торбата не остана нито зрънце сол, Трез не помръдна от мястото си - по свой избор и по принуда. По принуда, защото мускулите на гърба и раменете му се бяха схванали, може би в солидарност с неговата жена, ала по-вероятно, защото беше стоял приведен през последните десет - или пък бяха петнайсет? - часа. По свой избор, защото колкото и да ненавиждаше ритуалите, тъй като те крещяха оглушително „тя е мъртва“, не искаше да свършват.

Всеки отминал миг, всяка минута, изтекла в тази нова реалност, бе стъпка, която го отдалечаваше от нея. Много скоро, нанизани една след друга, те щяха да се превърнат в нощи, седмици, месеци... и отлитащото време щеше да измерва неговата загуба.

Да го отдалечава от нея.

Докато й отдаваше последни почести, част от ума му отново и отново разиграваше всичко случило се. Облечената в черно фигура, дошла за него в клуба. Селена, която той бе вдигнал от яркозелената трева в онова място. Как се бяха борили за живота й, когато я бе донесъл тук първия път. И как бе рухнала в стаята на Ай Ем.

Първото, което щеше да направи, след като приключеше с последната част на ритуалите, бе да се втурне горе, за да види точно къде се бяха отпуснали коленете й върху килима.

- Кажи на Фриц да не пуска прахосмукачка - избъбри той.