Дж. Уорд - Сенките

Сълзите й се стичаха все по-бързо и на Трез му се искаше да е в състояние да се съсредоточи достатъчно, за да се опита да проникне в ума й, ала не можеше. Беше прекадено изцеден, прекадено емоционален, преизпълнен със скръб. Пък и така разбираше какво иска тя.

- Не искаш да те видят в това състояние. - Мигване. - Но ги обичаш и искаш да знаят, че ще ти липсват. - Две мигвания. -Искаш аз да се сбогувам с тях вместо теб.

Две мигвания.

- Добре, кралице моя.

А после настъпи странна пауза.

По-късно, когато до полуда прекарваше през ума си всичко, което се беше случило, всеки час от тази криза, всеки нюанс на стаята и хората, всяко потръпване на лицето й и всяка дума, която й беше казал, Трез винаги се спираше на този миг. То бе, предполагаше, като да се взираш в дулото на пистолет, секунда преди да те застрелят.

- Обичам те - каза той. - Обичам те завинаги.

Помилва нежно лицето й, молейки се да може да почувства допира му. Не знаеше дали го усеща - кожата й бе започнала да придобива ужасяващ сивкав оттенък.

Смени ръце, така че десницата му да стиска нейната, а с другата заопипва във въздуха, търсейки...

Ай Ем, както винаги, беше там - стисна здраво ръката му, вдъхна му сили. Нямаше да се справи с това, ако брат му не го поддържаше да не падне.

- Добре - каза Трез на онези, които го слушаха... които и да бяха те. - Готови сме.

Мани се приближи до венозната система, стиснал спринцовка, пълна с прозрачна течност.

- Първата инжекция е успокоително.

Трез се приведе напред в стола, който му бяха дали. Допря устни до ухото й и каза:

- Ще те обичам завинаги...

Повтаряше думите, докато и сам не бе сигурен колко пъти ги бе изрекъл. Просто искаше те да бъдат последното, което тя ще чуе.

- Това е последната инжекция - каза някой. Може би беше Мани, а може би - не.

Трез започна да казва думите си по-бързо. И по-бързо.

- Обичамтезавинагиобичамтезавинаги...

Няколко секунди по-късно спря.

Не беше сигурен откъде знаеше.

Ала Селена си бе отишла.

Той се облегна назад и погледна в отворените й очи. Бяха все така красиви, както винаги... но в тях вече нямаше живот. Онази мистична искрица, която й беше вдъхвала живот, бе угаснала.

И душата й, останала без дом, си бе отишла заедно с нея.

Тишината и неподвижността на смъртта бяха една огромна бездна, черна дупка, която засмукваше всички и всичко край себе си и толкова силно бе притеглянето й, че животите на другите също спряха, препънати за миг от тази огромна, заразна сила.

Трез отпусна лице върху кушетката за прегледи и пусна двете ръце, които го бяха крепили, нейната и тази на брат си. След това прегърна своята обич и зарида над нея с такава скръб, че из цялата стая се разхвърча стъкло, вратите на стоманените шкафове се пръснаха и паднаха от рамките си, дори мониторът на компютъра и медицинската лампа над тях станаха на парчета.

Беше се готвил за този ужасен миг, откакто я бе открил пред гробището в Светилището, подсъзнателно бе събирал сили, изпробвайки скръбта така, както някой би изпробвал колко горещ е един котлон или колко отблъскваща една миризма.

Действителността бе неописуемо по-ужасна, отколкото си бе представял дори и в най-песимистичните си мигове.

В действителност той бе просто още едно стъклено парче в стаята.

Разбит - напълно и завинаги.

Е, СЕГА ВЕЧЕ ЗНАЕШЕ КАКВО Е ДА ВИДИШ КАК НЯКОЙ, КОГОТО обичаш, бива прегазен от кола, помисли си Ай Ем, докато гледаше как брат му ридае.

Емоциите на Трез бяха вледенили цялата клиника; въздухът беше толкова студен, че дъхът им излизаше на облачета и правеше дрехите им на метафорични парцали. Когато вдигна поглед, Ай Ем видя, че и другите трима също са съсипани: Мани разтъркваше очи с палци, Елена тъкмо вадеше кърпичка от джоба на болничната си униформа, Джейн бършеше лицето си с длани.

Ай Ем се надигна на колене и потърка гърба на брат си. Не беше сигурен дали допирът бе дразнещ, или успокояващ... най-вероятно не бе нито едното, нито другото, останал напълно незабелязан.

Най-сетне Трез си пое накъсано дъх и се отпусна назад.

Наблизо имаше масичка, върху която бяха сгънати синьо-бели хавлии. Ай Ем взе една и я подаде на брат си. Носните кърпички бяха безсилни тук.

Трез си избърса лицето и пое няколко големи глътки въздух. След това се облегна в стола, вперил поглед напред.

- Искам да се заема с приготовленията - дрезгаво каза той.

- Разбира се - отвърна Ай Ем. Другите трима повдигнаха вежди и той обясни: - Имам всичко, от което се нуждае. Сложих го в съблекалнята преди няколко дни.