Дж. Уорд - Сенките

По дяволите.

ТРЕЗ ЧАКАШЕ ЧУДО.

През следващите шест-седем часа той чакаше и се молеше, и говореше, докато не изгуби гласа си. Дори обгърна любимата си със своята енергия не веднъж, а два пъти. Ала тя си оставаше все така пленена във вкамененото си тяло, жизнените й показатели бавно отслабваха... очите й започнаха да се затварят.

Само за да се отворят отново и тя да си поеме с усилие дъх през все по-бледи устни.

По-късно Трез щеше да си спомни мига, в който разбра, че няма връщане назад.

Беше, когато медицинският персонал изключи алармите, които в началото се бяха обаждали предупредително от време на време, ала после бяха зазвучали, без да спират.

- Да не е.- Гласът му изневери и той се прокашля. - Да не е време за нови снимки?

Джейн се приближи до него и каза тихичко:

- Трез, бихме искали да поговорим с теб.

Мани кимна.

- Може би в коридора.

- Няма да я оставя. - Приглади косата на любимата си назад и с облекчение видя очите й да се спират върху него. - Няма да те оставя, кралице моя.

Ай Ем се наведе и прошепна в ухото му:

- Искаш ли да говорят с мен?

Мина известно време, преди Трез да отговори. Не искаше да чуе какво имат да му кажат. Въпреки че в сърцето си вече знаеше... Знаеше, че този път нещата няма да се променят, и не искаше думите да бъдат изречени на глас.

Ала този кръговрат от уплаха, който се случваше с нея, започваше да го изцежда.

- Да, моля те - отвърна той учтиво. - Благодаря.

Те всички, включително и Елена, минаха в съседната стая.

И тогава Трез си даде сметка, че двамата със Селена бяха останали сами. Приведе се към нея и докосна устните й със своите, милвайки я по косата.

Господи, устните й бяха толкова студени.

Искаше да затвори очи, ала се боеше до смърт, че ще пропусне нещо. Вместо това остави секундите да отминават.

„Искам да бъда свободна. Онова, от което се боя най-много, е да бъда пленена в собственото си тяло.“

- Селена - каза той с глас, изтънял като кожата му. - Селена, можеш ли да се съсредоточиш върху мен? Можеш ли да ме чуеш?

Тя мигна два пъти - техният знак за „да“.

- Трябва да знам... - Трез преглътна мъчително. - Трябва да знам, ако искаш да си отидеш... Искаш ли да си отидеш?

В отговор очите й, великолепните й сини очи, се наляха със сълзи и той също се разплака. Изпълнен с бездънна болка, посегна със свободната си ръка и избърса сълзите, измокрили носа и бузите й. Своите остави да се стичат по лицето му.

- Кралице моя, време ли е да си вървиш? Кажи ми, ако е така.

Очите й нито за миг не се откъснаха от неговите.

Тя мигна веднъж. А после... още веднъж.

О, господи.

- Правилно ли те разбрах? Искаш ли това... да свърши?

Сега вече и двамата ридаеха. И не беше нужно тя да мигне отново, защото Трез знаеше със сърцето и душата си какво иска... и въпреки това отново изчака знака й. Това бе един от онези мигове, в които трябваше да е напълно сигурен.

Иначе нямаше да е в състояние да живее със себе си.

- Време ли е? - прошепна той.

Тя мигна веднъж... два пъти.

Сега вече Трез затвори очи и се олюля, сякаш върху плещите му бе легнал огромен товар и той не можеше да го понесе.

Когато отвори очи, Ай Ем и лекарите се бяха върнали в стаята. Един поглед към мрачното лице на брат му бе достатъчен, за да разбере, че в онова, което си бяха казали, едва ли имаше повод за оптимизъм.

Ай Ем се приближи, усмихвайки се на Селена, за което Трез му беше истински благодарен. След това се наведе към него и прошепна:

- Нищо не могат да направят. Противовъзпалителните не действат, а на последните рентгенови снимки се забелязват промени, каквито е нямало при предишния пристъп. Ставите - или това, което би трябвало да бъдат ставите - на снимките са яркобели, с плътността на метал. Преди не беше така. Жизнените й показатели не са добри и се влошават, въпреки че са й дали нещо, което да помогне за забавеното й дишане и пулса. Според тях... това е краят.

Трез кимна и докосна лицето на Селена.

- Готова е да си отиде - задавено промълви той. - Сама ми го каза. Има ли... нещо... можем ли...

Мани се приближи.

- Можем да й помогнем. Ако е сигурна.

- Сигурна е.

Ай Ем отново се наведе към него и прошепна нещо.

Трез си пое дълбоко дъх.

- Селена, искаш ли да видиш сестрите си? Фюри? Диретрикс? Те всички са тук. Отвън в коридора са.

В отговор Селена затвори очи. Веднъж. И остана така толкова дълго, че Трез усети как отново го пронизва паника.

Ала клепачите й отново се повдигнаха. Все още беше с него.