Дж. Уорд - Сенките

Случилото се с Лейла нямаше да го прекърши.

Заповядвайки си да се раздвижи, Кор отиде в банята и пусна водата. Кръвта, която беше взел от курвата, му бе вляла физическа сила, каквато не бе изпитвал, откакто...

Не, повече нямаше да мисли за Лейла. Трябваше да я заличи от ума си. Да изключи чувствата си. Беше като смърт, помисли си. А Съдбата му беше свидетелка, че бе прекрасно запознат и страшно умел с тази най-необратима разменна валута.

Пристъпи под студената струя, взе сапуна и започна да се мие... ала после спря.

Не, трябваше да запази вонята върху кожата си.

Целта на този душ бе просто да го изтръгне от летаргията след храненето, която замъгляваше мозъка му. След като се изкъпеше, щеше да говори с войниците си.

Време бе да се фокусират наново и да възобновят усилията си във войната.

Време бе да продължи да следва естествения ход на живота си.

ТРЕЗ СЕ ВЪРНА КЪМ РЕАЛНОСТТА, ОБЗЕТ ОТ ПРИЯТНА отпуснатост, което бе единственото положително в мигрените му: след бурята от болка и повдигане винаги следваше период, в който сякаш се носиш над земята и си толкова благодарен, че в сивото ти вещество вече няма забита невидима брадва, че ти идва да прегърнеш целия свят.

Отвори очи, примига няколко пъти и погледна към открехнатата врата на банята. Къде беше...

- Буден ли си?

Гласът на Селена зад него го накара да се надигне и да се обърне.

- Здрасти.

Тя седеше на креслото и сиянието от екрана на електронния четец в ръцете й обливаше чертите й в мека светлина.

- Как се чувстваш? - Остави четеца настрани и се приближи. - По-добре. - Горе-долу. Ето че отново се притесняваше за нея. - Ти как си?

Беше ли се променило нещо, докато той беше извън играта? Колко дълго...

- Не, нищо не се е променило. От около осем часа.

А, явно го беше изрекъл на глас.

Улови ръката й и незабелязано се опита да прецени колко силно отвърна тя на стисването му и как приседна на леглото до него.

- Има ли някаква специална причина да не ме поглеждаш в очите? - попита я.

- Гладен ли си?

- Не, особено когато избягваш въпроса ми.

Беше прекалено директен, но учтивостта и празните приказки не бяха силната му страна дори и при най-добри обстоятелства.

- Аз... ъъъ... ходих при доктор Джейн.

Кръвта му във вените се вледени.

- Защо?

- Просто исках да се видя с нея.

- И?

- Направи ми разни изследвания и...

В този момент слухът му сдаде багажа и реши да си вземе почивка.

- Извинявай, искаш ли да повториш?

Може би ако тя повтореше думите, смисълът им щеше да проникне през алармата, която отекваше в черепа му.

- ...когато сме готови да я видим.

Трез седна. Разтърка лицето си. Погледна към Селена, която се взираше в килима.

- Да отидем в клиниката, искаш да кажеш?

- И да се срещнем с тях двамата. Мани също ще бъде там.

- Добре. Аха. - Трез погледна към банята. - Първо трябва да си взема душ.

- Не е нужно да бързаме.

Да, но той изобщо не мислеше така. Стана покрай нея и се отправи към банята, където пусна водата, използва тоалетната и се пъхна под душа. Бързо се насапуниса и си изми косата, без да си даде труда да се избръсне. След това се подсуши и се върна в спалнята, обвил хавлия около кръста си.

Селена все още седеше там, където я беше оставил.

Докато минаваше покрай нея, за да отиде до дрешника си, ръката й се протегна и го сграбчи за китката. Когато най-сетне вдигна очи към него, погледът й беше уверен и толкова пронизващ, че сякаш можеше да пробие дупка в главата му. По някаква причина тази комбинация го ужаси.

- Първо трябва да говоря с теб - заяви тя.

Трез затвори очи за миг и се отпусна на колене пред нея, а част от ума му повтаряше: Не, не, не искам да го чуя. Каквото и да е, не искам...

Ръцете й, прекрасните й ръце се вдигнаха към лицето му и проследиха очертанията на челото, скулите, челюстта му. Един от палците й докосна долната му устна и той го целуна.

- Тази нощ Лукас направо откачи.

Трез се намръщи и поклати глава.

- Извинявай... какво?

- Долу в клиниката. Просто... откачи. Отрязали са част от крака му, за да го спасят... Мисля, че ще оживее. Ала той не се радва за това.

- А. Окей.

Въпреки че беше жестоко, единственото, което бе състояние да си помисли бе: „Е, и?“.

- Той иска да умре. Толкова беше ядосан, че не са му позволили.

Какво общо има това с нас - изкрещя Трез в главата си. - Кого го е грижа ...

- Аз не искам да си отида - продължи Селена. - Не искам да те оставя. Част от мен дори не знае как да... искам да кажа, когато времето ми дойде, буквално не мога да си го представя.