Дж. Уорд - Сенките

- Да, помня, че той не беше добре - каза спокойно. - Много съжалявам.

- Това така ме натъжава.

- Как би могло да е другояче?

- Скоро ще остана вдовица.

Докато кимаше е тържествено съчувствие, Троу нарочно остави очите си да се плъзнат от правата й черна коса към изящните стъпала.

За последно я беше видял пак тук, ала тогава бяха намесени далеч по-малко дрехи както по тях двамата, така и по останалите копелета. Тя лежеше пред огнището, а той и войниците се бяха струпали около голата й плът, жадни за кръв и за секс. Това беше преди около месец, най-скорошния епизод от поредицата срещи, които провеждаха на редовни интервали през последната година.

- Само ти ли ще бъдеш тази вечер? - попита тя дрезгаво.

- Да. Боя се, че пътищата ни е Кор се разделиха. Приключих е битките.

- Така ли? - измърка тя. - И къде си се настанил?

- В момента никъде.

- Нима?

- Да.

Тя прекоси малката стаичка и застана на една ръка разстояние от него.

- Скоро ще съмне.

Троу отново обходи тялото й с поглед.

- Така е. Е, в такъв случай ще трябва да си вървя.

- Толкова скоро? - нацупи се тя.

- Така е най-безопасно. - Пръстите му се плъзнаха лениво нагоре по хълбока й, прекосиха долната част на корема й... и откриха мястото, където се събираха бедрата й. Ръката му я помилва през тънкия плат на роклята. - Затова се боя, че трябва да спра дотук...

- Навярно двамата с теб бихме могли да се споразумеем.

- Така ли?

- Моят хелрен е много по-стар от мен. Той е истинската ми любов, разбира се.

- Разбира се.

- Ала заради напредналата му възраст има някои мои нужди, които не е в състояние да задоволява редовно.

- Вярвам, че си запозната е уменията ми в това отношение.

Устните й се разтеглиха в хищна усмивка.

- Да. Запозната съм.

- И ми се струва справедливо, ако ми предложиш подслон и храна, да бъдеш компенсирана по начин, който намираш за подходящ.

Жената сложи единия си крак в обувка с високо токче върху страничната облегалка на дивана и повдигна ръба на роклята си до кръста, разкривайки голата си женственост пред него.

- Навярно би било добре да си опресня паметта за талантите ти.

От гърлото на Троу се откъсна ниско мъркане и той се приведе към нея, проправяйки си път с език между гънките й. Тя отметна глава назад, а хълбоците й се извиха към него, когато той засмука клитора й...

...и спря. Облегна се назад.

- Имам един проблем.

- Да? - простена тя, вдигайки глава.

- Не мога да остана в тази къща. Не и ако шайката копелета ще... ще ти отдават почитта си. Несъмнено, в имение с тези размери има и друго място, където бих могъл да се настаня.

Тя се намръщи.

- Ти си от рода Блуърми, нали?

- Да. По майчина линия.

- В такъв случай си далечен роднина на моя хелрен и би било грубо от наша страна да не ти предложим подслон. Разбира се, ако ще отседнеш в имението, ще се наложи да ти купим дрехи.

Троу й се усмихна. Съвършено. Та нали тя и мъжът й бяха подкрепили политическия заговор срещу Рот и със сигурност не бяха във възторг от последвалото разпускане на Съвета.

Ето че беше направил първата стъпка и си беше осигурил база за своите действия.

- Това би било съвсем приемливо - отвърна Троу и като обви ръце около хълбоците й, отново я притегли към себе си.

Допрял устни до женствеността й, той промърмори:

- А сега, нека ти демонстрирам колко оценявам щедрата ти природа.

- РАБОТЯ САМА - КАЗА КУРВАТА, ДОКАТО ОТИВАШЕ ДА СИ вземе дрехите. - Нямам сводник. Ако ме поискаш отново, знаеш къде да ме намериш.

Пред очите на Кор русокосата жена се облече със скорост само със секунда по-бавна от скоростта на светлината и си тръгна, без да се сбогува - беше изпълнила задълженията си и в замяна бе прибрала две хиляди долара. Когато вратата на къщичката се затвори след нея, Кор премести поглед към угасващия огън. Беше й платил, за да я чука както и където поиска, и той го бе направил. Многократно. Освен това беше пил от вената й.

За което й беше платил втората хилядарка.

Благодарение на острия си слух Кор я чу да се отдалечава по изпопадалите листа. А после гласът й долетя през тънките стени на къщата, която той бе купил за друга.

- Да, тръгвам си. Да. Грозен е, но се чука като животно...

Това бе последното, което чу - тя трябва да се беше дематериализирала.

Чисто гол, той седеше на пода пред огнището, подпрял лакти на свитите си колене, а ръцете му се полюшваха. Потта изстиваше върху кожата му, вампирските му зъби все още не се бяха прибрали след храненето.