Дж. Уорд - Сенките

Именно той се бе оказал и най-силният представител на кръвната им линия - живееше и работеше заедно с Братството на черния кинжал, биеше се достойно, защитавайки славно расата от враговете им.

Докато Лукас, някогашното златно момче, наследникът на род, който вече не съществуваше, се бе оказал онзи с дефектите.

Карма?

Лукас вдигна осакатената си ръка и се взря в чуканите, останали от четири от петте му пръста.

Вероятно.

На вратата се почука леко. Той пое голяма глътка въздух и когато долови миризмите от другата страна, се стегна и придърпа завивката по-нагоре върху слабите си гърди. За разлика от предишната вечер, този път Избраницата Селена не беше сама. И той знаеше на какво се дължи това.

- Влез. - Гласът му все още звучеше чужд в ушите му. След преживяното изйитание, той бе по-дрезгав, по-дълбок.

Куин пръв прекрачи прага и Лукас се сепна. Досега бе виждал брат си само в цивилно облекло. До тази вечер. Очевидно тъкмо се връщаше от бойнатА сцена - черни кожени дрехи обгръщаха силното му тяло, оръжия висяха на кръста, на бедрата, върху гърдите му. Две от тези оръжия привлякоха вниманието му - чифт черни кинжали върху гърдите, препасани с дръжките надолу.

Странно, помисли си той. Доколкото бе чувал, тези остриета бяха запазени единствено за членове на Братството. Може би вече разрешаваха и на войниците си да ги носят?

- Здрасти - каза Куин.

Зад него Избраницата Селена беше безмълвна като призрак; белите й одежди се разстилаха около стройното й тяло, тъмната й коса бе сплетена на плитки и вдигната високо, в традиционния за свещения й орден стил.

- Добра вечер, господарю - поздрави го тя с изящен поклон.

Лукас погледна към крака си. Ужасно му се искаше да стане от леглото и да й окаже уважението, което тя заслужаваше. Това обаче беше невъзможно. Както винаги, кракът му беше бинтован от пръстите до коляното, а под стерилната превръзка? Плът, която отказваше да се излекува, горещината на инфекция, къкреща като съд с вода, която всеки миг щеше да кипне.

- Чух, че си престанал да се храниш - каза Куин и Лукас извърна поглед; щеше му се в стаята да има прозорец, за да може да се престори, че нещо е привлякло вниманието му. - Е? - настоя брат му. - Вярно ли е?

- Избранице - промълви Лукас. - Ще бъдеш ли така любезна да ни оставиш насаме за миг?

- Разбира се. Ще очаквам да ме призовете.

Вратата се затвори безшумно. И Лукас установи, че всичкият кислород в стаята бе изчезнал заедно с Избраницата.

Куин си придърпа стол и седна до леглото му, подпрял лакти на коленете си. Раменете му бяха толкова широки, че коженото яке изскърца в знак на протест.

- Какво става, Лукас? - попита той.

- Това можеше да почака. Не беше нужно да идваш направо от битка.

- Не и според жизнените ти показатели.

- Значи, лекарката те е повикала, така ли?

- Разговаря с мен, да.

Лукас затвори очи.

- Имах... - Той се прокашля. - Преди всичко това да се случи, имах ясна представа за онова, което щях да правя, какво щеше да бъде бъдещето ми. Бях...

- Щеше да бъдеш като баща ни.

- Да. Исках... всички неща, заради които, както ме бяха учили, си струва да живееш. - Той отвори очи и погледна яростно тялото си. - Това не е то. Това... сякаш съм малко дете. Други се грижат за мен, носят ми храна, къпят ме, бършат ме. Аз съм мозък, пленен в едно развалено вместилище. Нищо не мога да направя сам...

- Лукас...

- Не! - Той махна с осакатената си ръка. - Не ме успокоявай е обещания за оздравяване в бъдещето. Минаха девет месеца, братко. Предшествани от пленничество в Ада, което продължи цял век. Отказвам да бъда затворник повече. Отказвам.

- Не можеш да се убиеш.

- Знам. Тогава няма да вляза в Отвъдното. Но ако престана да се храня и да пия кръв, това... - той посочи крака си - ще победи и ще ме отнесе на онзи свят. Няма да бъде самоубийство. Смърт от сепсис... нали точно от това се бои доктор Джейн?

С едно рязко движение Куин свали якето си и го пусна на пода.

- Не искам да те изгубя.

Лукас закри лицето си с ръце.

- Как можеш да го кажеш... след цялата жестокост у дома ...

- Вината не беше твоя. А на родителите ни.

- Аз също участвах.

- Вече ми се извини за това.

Тук поне беше постъпил както трябва.

- Куин, остави ме да си отида. Моля те. Просто... ме остави.

Мълчанието се проточи толкова дълго, че Лукас започна да диша по-леко, решил, че е успял да го убеди.

- Знам какво е да нямаш надежда - дрезгаво каза Куин най-сетне. - Ала съдбата може да те изненада.