Дж. Уорд - Сенките

- Ще му предам.

Възцари се мълчание и след малко Трез се размърда неспокойно.

- Защо ме гледаш така?

Когато не получи отговор, той се изправи на крака и изтупа дъното на панталона си. Диамантените очи продължаваха да се взират в него.

- Ехо? Ви... какво е това, по дяволите?

- Времето ти е на свършване - отвърна братът тихо. - На два фронта.

Телефонът на Трез се обади за трети път, ала той не би вдигнал, дори да искаше.

- За какво говориш?

- Има две жени. И в двата случая не ти остава много време.

- Нямам представа за какво...

- О, имаш. Знаеш точно за какво говоря.

Не, защото в живота му имаше само една тиктакаща бомба, слава богу.

- Рейдж ще се събуди ли, или трябва да го реанимираме?

- Не става дума за него.

- Е, не става дума и за мен. Сериозно, нуждае ли се от лекарска помощ?

- Не. И ние не говорим за това.

- Обърка местоимението, мой човек. Аз не участвам в този разговор.

Пък и откъде да знае, ако онази гадост със с’хийб се разминеше, току-виж успял да оправи нещата със Селена. Така де, ако той не беше Помазаният, щеше да е свободен да...

Мамка му, освен ако не се откажеше от работата си тук, щеше да си остане сводник. Възстановяващ се от пристрастеността си към секса. Нуждаещ се от терапия, за да се справи с посттравматичен стрес вследствие лошата си съдба.

О, да. Ерген на годината.

А и по нищо не личеше, че изобщо й липсва... не че можеше да я вини. Миналото му с всички онези човешки жени, макар да беше спрял с безразборния секс от деня, в който я бе целунал за първи път, съвсем не можеше да се нарече романтично. Беше си направо отвратително.

Месеците на въздържание едва ли можеха да компенсират усилията му нарочно да опетни физическото си тяло...

- Получавам видение за теб. - Ви разтърка очи.

- Виж, ако не ви трябвам повече, ще си...

- За теб, статуята ще танцува.

Докато телефонът му се обаждаше за пореден път, Трез усети как го побиват тръпки.

- С цялото ми уважение, нямам представа за какво говориш. Погрижи се за брат си. Колкото и време да е необходимо, никой няма да ви притеснява тук.

- Бъди там, Дори когато си мислиш, че ще те убие.

- Не се забягай, Ви, но изобщо не те слушам. До после.

В МЕДИЦИНСКАТА ЧАСТ НА ТРЕНИРОВЪЧНИЯ ЦЕНТЪР ЛУКАС, синът на Дохстронг, лежеше в болничното легло, облегнат на няколко възглавници. Смазаното му тяло бе опънато пред него, като пейзаж, надупчен от бомби; белези и липсващи парчета превръщаха онова, което някога действаше нормално, в каша от мъчителна, осакатяваща дисфункция.

Най-големият проблем беше левият му крак.

Откакто го бяха извадили от нафтения варел, в който лесърите го бяха натъпкали, беше в период на „рехабилитация“.

Странна дума за онова, което се случваше с него в действителност. Официалната дефиниция, която той беше потърсил в интернет, бе възстановяване на някой или нещо към предишното му нормално функциониране.

След дълги месеци на физикална и трудова терапия той уверено можеше да заключи, че еженощните упражнения бяха успели да го доближат до някогашното му „аз“ толкова, колкото и да върнат времето назад. Със сигурност знаеше единствено, че: изпитваше болка; все още не бе в състояние да ходи; четирите стени на болничната стая - всичко, което виждаше, откакто бе прикован в това състояние на стазис 1, го побъркваха.

За кой ли път се зачуди как животът му го бе довел дотук. Което беше глупаво. Прекрасно знаеше фактите. В нощта на нападенията лесърите бяха проникнали във великолепното имение на семейството му, както и в домовете на мнозина други. Бяха убили родителите му и сестра му. Него обаче бяха решили да оставят жив, за да го използват като опитно зайче, върху което да изпробват дали е възможно да превърнат вампир в лесър. Бяха го обезвредили, след което го бяха натъпкали във варела за нафта, пълен с кръвта на Омега, отнасяйки го бог знае къде.

Експерименти обаче не бяха последвали. Или бяха изгубили интерес, или го бяха забравили, или пък се бе случило нещо друго. Неспособен да се освободи, той бе страдал в лепкавата черна бездна, на ръба между живота и смъртта, очаквайки гибелта си сякаш цяла вечност. Без да е сигурен дали не бе превърнат в нещо друго.

Умът му, с който някога страшно се гордееше заради академичните си постижения и способности, бе осакатен също като тялото му; някога ясните пътеки на мисълта му се бяха преплели в мрачен кошмар на параноя и ужас.

И тогава брат му, онзи, за когото никога не бе имал време, онзи, на когото винаги бе гледал с презрение, онзи, когото смяташе, че превъзхожда... се беше появил и го бе спасил. Куин, дефектен, с едно синьо и едно зелено око, срамът на семейството с огромния си недостатък, онзи, когото бяха изхвърлили от вкъщи, поради което го нямаше, когато се бе случило нападението, именно той го беше освободил.