Дж. Уорд - Сенките

Въпреки че бе едва септември, докато отиваше към центъра на Колдуел, палачът никога не бе преживявал по-студена нощ.

Избраницата селена влезе в тренировъчния център през складовото помещение на офиса и подскочи при вида на ог ромната фигура зад бюрото.

Тормент, син на Харм, вдигна поглед от компютъра.

- О, здравей, Селена. Изненада.

Докато пулсът й се успокояваше, тя сложи ръка на гърдите си. - Не очаквах дазаваря никого тук.

Братът отново насочи вниманието си към синкавото сияние на екрана.

- Аха, върнах се на работа. Смятаме отново да отворим.

- Какво ще отворите?

- Тренировъчния център. - Тор се облегна в най-грозния зелен кожен стол, който Селена някога бе виждала. Докато говореше, милваше облегалката, сякаш бе скъпоценно произведение на изкуството. - Преди нападенията имахме много добра програма тук. Ала толкова много членове на глимерата загинаха в тях, а онези, които оцеляха, напуснаха Колдуел. Сега обаче те започнаха да се връщат, а ние определено се нуждаем от помощ. Лесърите се увеличават като плъхове.

- Чудех се за какво служат тези помещения.

- Е, сега ще видиш с очите си.

- Може би - отвърна Селена.

Само ако действаха наистина бързо...

- Добре ли си? - попита братът и скочи на крака.

Изведнъж светът се наклони, завъртайки главата върху гръбнака й... или стаята бе тази, която се въртеше? Така или иначе, Тормент я улови, преди да бе паднала, и я вдигна на ръце.

- Добре съм... нищо ми няма - каза тя.

Или поне мислеше, че го е изрекла на глас. Не беше сигурна, защото устните на Тор се движеха и очите му бяха приковани в нея, сякаш й говореше, ала тя не чуваше гласа му. Нито своя. Нито каквото и да било.

Когато отново дойде на себе си, вече се намираше в една от стаите за преглед, а доктор Джейн се бе надвесила над нея. Тъмнозелени очи, къса руса коса и неприкрита тревога.

Светлината на полилея над главите им беше прекалено ярка и Селена вдигна ръка, за да закрие лицето си.

- Моля ви... не е нужно...

Изведнъж си даде сметка, че чува гласа си и светът, допреди малко приглушен и мътен, се върна на фокус.

- Наистина, нищо ми няма.

Сложила ръце на хълбоците си, доктор Джейн просто си стоеше там, като жив барометър, който се опитваше да измери нещо.

За миг Селена усети как я пронизва страх. Не искаше те да узнаят, че...

- Хранила ли си някого наскоро? - попита лекарката на Братството.

- Преди около час. И не съм яла. Забравих да хапна нещо. -Което не беше лъжа.

- Имаш ли някакви медицински проблеми, за които би трябвало да знам?

- Не. - Което беше лъжа. - Съвършено здрава съм.

- Ето - каза Тор и пъхна нещо студено в ръката й. - Изпий това.

Селена се подчини и откри, че е кока-кола в червена кутия, на която пишеше „Сподели с приятел“.

И наистина й подейства добре.

- Хубаво е.

- Започваш да си възвръщаш цвета. - Доктор Джейн скръсти ръце на гърдите си и се облегна на един от шкафовете от неръждаема стомана. - Допий я. И може би няма да е зле да помолиш да те заместят...

- Не - рязко каза Селена. - Ще довърша задълженията си.

Единственото, което й помагаше да продължи, бе важността на това, да идва тук и да дава кръвта си на братята и останалите, които не можеха да се хранят от своите жени. Това бе връзката й с нормалния живот, важна работа, която осмисляше съществуването й, метрономът на нощите и дните, без който щеше да се изгуби в мисли за злата си съдба, срещу която беше безсилна.

Истината бе, че времето й изтичаше... и тя нямаше представа кога ще настъпи последният момент, кога за последен път щеше да прави каквото и да било. И именно заради това бе от жизненоважно значение да бъде тук, на служба.

Докато допиваше безалкохолното питие, разговорът продължи - доктор Джейн й задаваше въпроси, тя й отговаряше. Точните думи нямаха значение - би изрекла всичко, всяка лъжа, частична истина или измислица, само и само да се махне от тази стая и да направи последното си посещение за тази нощ.

- Ще изпълня задълженията си. - Селена си лепна нехайна усмивка. - А после ще си почина. Обещавам.

След моментна пауза доктор Джейн кимна... и битката беше спечелена.

Войната обаче... там нещата бяха съвсем различни.

- Добре съм - заяви Селена, докато ставаше от масата за прегледи. - ОДистцша, съвсем добре.

- Ела да тб видя, ако се повтори, окей?

- Абсолютно. - Тя им се усмихна. - Обещавам.

Докато излизаше от стаята, си помисли, че навярно би трябвало да се почувства неудобно, задето беше излъгала. Само че вече не разполагаше с лукса, наречен съвест. Надбягваше се със смъртта и нищо, нито онези, които ценеше... нито мъжът, когото обичаше... можеха да й попречат.