Дж. Уорд - Сенките

Вишъс вдигна ръце.

- Холивуд, имаме работа...

- Знаеш ли, днес използвах Селена и кръвта й е направо невероятна...

Стана толкова бързо. В един миг Ви дърдореше, докато Рейдж съвсем основателно изтъкваше, че сянката се нуждае от нечия вена. В следващия огромната ръка на Трез се беше сключила около врата на брата, секвайки притока му на въздух, и ръмжеше насреща му, оголил зъби, сякаш Рейдж беше врагът.

За частица от секундата, въпреки гадната рана в рамото си, Вишъс се нахвърли върху сянката, опитвайки се да го изтласка с тялото си, докато Рейдж се мъчеше да се откопчи от яката му ръка. Безуспешно. Дори и с близо сто и четиресетте килограма на Ви и цялата сила на самия Рейдж, сянката беше като тухлена стена и изобщо не помръдваше.

А после и тримата имаха нещо, за което наистина да се тревожат.

Рейдж примига, а когато отново отвори очи, тясното сумрачно помещение беше обляно в ярка светлина.

- По дяволите - процеди Ви. - Пусни го, Трез! Имаме проблем!

Под кожата на Рейдж звярът му се надигна за живот, събуден от смъртната заплаха.

- Трез! Пусни го!

Нещо успя да достигне сянката - било внезапната светлина, било фактът, че лицето на Рейдж вече бе започнало да се преобразява - и той охлаби хватката си.

На Ви това му стигаше и като го метна на пода, скочи отгоре му и опря камата си в гърлото му.

Рейдж изруга и се закашля, поемайки си въздух на големи глътки. Мамка му. Звярът му се събуждаше от едното нищо дори и в най-добрите нощи, когато той бе в отлична форма и заситен както с храна, така и със секс. Ала когато някой се опиташе да го убие?

Дори и да бе имал основателна причина да го стори?

Очевидно бе, че сянката се бе обвързал с Избраницата. Защото подобна реакция можеше да бъде обяснена единствено с мъжки хормони.

- Съжалявам - измърмори Трез. - Не знам какво ми стана. Кълна се в жицота на брат си.

- Защо не... - Рейдж се задави със собствените си думи - ни каза, че си се обвързал с нея?

Последва мълчание, преди Трез най-сетне да промълви:

- Аз... мамка му.

Ви също се включи с низ от ругатни.

- Ще мируваш ли, или да ти прерязвам гърлото?

- Добре съм. Кълна се.

Миг по-късно Ви се приближи до него.

- Рейдж...? Братко?

Рейдж закри лицето си с ръце и бавно се плъзна по стената,

докато не се озова седнал на пода. Вдишай. Издишай. Вдишай. Издишай.

Вече имаха лесър в клуба. Последното, от което се нуждаеха, бе неговият звяр.

Вдишай.

Издишай...

- Какво му става? - попита Трез.

- Никога не му се нахвърляй по този начин - бе последното, което Рейдж чу, преди светът да се разпръсне пред очите му като дим, отвян от вятъра.

В НАЙ-СВЕЩЕНАТА ЗАЛА НА ПАЛАТА НА СХИЙБ, С’ЕКС СТОЕШЕ до една врата без дръжка, без брава, сляла се почти напълно със стената.

От другата й страна долиташе плач на новородено и този звук, тази жаловита молба за помощ, подкрепа, опора го пронизваше до дъното на душата. Ръката, която палачът допря до хладната врата, трепереше. Неговата дъщеря. Неговото дете. Единственото, което вероятно щеше да има някога.

Новороденото не беше само в церемониалната стая. Там бяха върховният жрец, АнсЛай, главният астролог и летописецът, натоварен със задачата да присъства и записва събития като това.

Дойката на бебето го бе обвила в бяло вълнено одеяло, преди то да бъде донесено и оставено само с тримата мъже. Плачещо за баща си, който нямаше да дойде да го спаси. Сърцето на С’Екс думкаше толкова яростно, че той усещаше ударите му в очите си. Не беше очаквал подобна реакция, ала навярно именно заради тази жар не му бяха позволили да докосне детето... или да остане насаме с него. Откакто кралицата бе родила преди около шест часа, му бяха позволили да види дъщеричката си само два пъти - веднъж, след като я бяха изкъпали, и сега, когато я бяха донесли в бялата мраморна стая без прозорци и с една-единствена врата... която се заключваше отвътре.

Мигът на раждането й бе решил така, предопределил бе то да се случи. Така повеляваше традицията. Звездите се бяха подредили по начин, който забраняваше тя да наследи престола, затова трябваше да бъде...

Влез вътре! - крещеше сърцето му. - Спри го, спри го, преди ...

Тишина.

Изведнъж се възцари тишина.

Звук като на ранено животно се надигна в гърлото и изскочи от устата му, а ръката му, свита в юмрук, се стовари върху вратата с такава сила, че по гладката повърхност плъзнаха пукнатини.

Обезумял и смъртоносен, той знаеше, че трябва да се оттегли, преди да е извършил нещо също толкова немислимо, колкото онова, което се бе случило току-що. Препъвайки се в черните си одежди, С’Екс се завъртя и пое по коридора със залитане. Смътно си даваше сметка, че се блъска в стените, устремът му го тласкаше наляво-надясно, раменете му се удряха в гладкия бял мрамор.