Дж. Уорд - Сенките

Ала сега мястото не беше преди всичко ергенско жилище. Във въздуха се усещаше любимият парфюм на Мариса (нещо на „Шанел“?), а медицинската чанта на доктор Джейн почиваше върху малката масичка. Празните бутилки от водка бяха едва от днес, а преди да си легне тази сутрин, Ви щеше да разтреби. Освен това имаше медицински списания, както и броеве на „Пийпъл“.

И разбира се, кухнята. Чистичка, е пресни плодове в купа и хладилник, пълен е неща, които не бяха остатъци от ресторанти за бързо хранене и пакетчета със соев сос.

Рейдж си беше наврял носа във фризера, още щом се появи, и беше задигнал голяма кутия ментов сладолед с парченца шоколад. Оттогава беше минал близо половин час и той отново започваше да огладнява. Май беше време да се върне в имението...

Когато от уредбата се разнесе „Светия дух“ на Джизи, Ласитър започна да рапира.

Да рапира.

- Защо го покани? - попита Рейдж тъкмо когато Ви изплези език, за да запечата цигарата, която току-що си беше свил. - Исусе, кога, по дяволите, си направи пиърсинг и там?

- Не съм. Той тръгна след нас на двора. Преди месец.

- Защо си го причиняваш?

Ви му отправи порочна усмивка от другия край на дивана.

- На Джейн й харесва.

Рейдж отново насочи вниманието си към вестника.

- Това можеше да ми го спестиш.

- Все едно ти няма да го направиш, ако Мери поиска.

- Доктор Джейн е поискала да го направиш? Сякаш около устата ти не се случват предостатъчно неща с тази твоя брада. Я стига.

Единственият отговор, който получи, бе още една от онези усмивки.

- И така... - Рейдж се съсредоточи върху хороскопите. -Окей, коя зодия си, Ласитър?

- Аз съм великолепен. - Падналият ангел се дематериализира от другата страна на джагата. - С асцендент Цуни ме отзад. И преди да си продължил да ме разпитваш, аз бях сътворен, не роден, така че нямам рожден ден.

- Мога да ти дам погребална дата - подхвърли Ви.

- А защо не риза? - Рейдж обърна страницата. - Просто една риза. Ще ти стане ли нещо, ако се облечеш, ангеле? Никой не е приритал да гледа това.

Ласитър спря да играе... а после взе да се кълчи като стриптийзьор, стенейки така, сякаш получава оргазъм.

Ви си закри очите с ръка.

- Никога не съм вярвал, че ще се моля да ослепея.

Рейдж направи вестника на топка и го запрати по Ласитър.

- Стига вече, задник такъв! Понякога и аз играя на тая джага...

В този миг телефонът на Рейдж взе да вибрира до задника му, докато той не се наведе настрани и не го извади от задния джоб на кожения си панталон.

- Да - каза, без да поглежда номера.

Гласът на Трез беше тих.

- Имам проблем.

- Какво става?

- Изваден от строя лесър в клуба ми. Изтрих спомените на охраната си, особено на онзи, който се е бил с него, но то няма да издържи много дълго.

Рейдж се изправи.

- Ей сега идвам.

- Благодаря, мой човек.

Рейдж затвори и кимна на Ви.

- Да вървим. Знам, че сме на резервната скамейка, но тук не става въпрос за битка.

- Не е нужно да ме убеждаваш. Къде отиваме?

Ласитър престана да се кълчоти.

- Разходка!

- Не...

- Не...

- Аз мога да служа не само за украса.

Ви започна да се въоръжава, правейки физиономия, докато си препасваше ножницата за кинжалите и прибираше две лъскави остриета в кея.

- Едва ли ще се нуждаем от таран.

- Само ако ни излезе късметът. - Рейдж се отправи към вратата. - Но не бих разчитал на това.

- Не искам да оставам тук сам...

- А и не те бива особено като украшение, ангеле.

Нощта навън миришеше на есен и от хладния септемврийски въздух синусите на Рейдж запяха, а звярът се размърда под кожата му, докато той отиваше към големия каменен вход на имението.

Човече, нямаше търпение неговата Мери да се прибере от работата си в „Убежището“.

Всичките тези приказки за езици и жени, които ги харесваха на разни места... е, добре де, бяха само две-три изречения, но и това беше предостатъчно, за да го накара да се втвърди.

Десет минути, два четиресеткалиброви пистолета, чифт кинжали и един метър верига по-късно, той се дематериализира в сърцето на Колдуел заедно с Ви, приемайки физически очертания срещу новото заведение на Трез. „сЕнКи“ се намираше в преустроен склад и както бе обичайно за всички заведения на сенките, пред входа имаше дълга опашка - човеци, подредили се като крави, които чакаха реда си, за да отидат при пълните ясли. Отвътре се носеше музика, а от ярките светлини и лазерните лъчи, които обливаха безбройните стъкла, мястото приличаше на триетажна психеделична халюцинация, затворена под ламаринен покрив.