Антъни Райън - Огнената кралица

— Доста… добре, ваше величество — отвърна Вейлин и остана коленичил, докато тя се размърдваше. За своя изненада откри, че може да се движи с лекота. Някой ѝ беше свалил роклята и наметалото, носени предната нощ, и бе сменил богатите одежди с проста памучна риза, която я покриваше от шията до глезените. Допирът на тъканта до кожата ѝ беше приятен. Тя седна и провеси крака от леглото.

— Моля те, стани — каза на Вейлин. — Намирам тази церемония за досадна по всяко време и за съвсем ненужна, когато сме насаме.

Той се изправи, без да откъсва очи от лицето ѝ. В движенията му имаше колебливост, ръцете му леко трепереха, когато посегна да придърпа стола си, за да седне срещу нея. Лицето му беше на не повече от една ръка разстояние. Не бяха стояли толкова близо един до друг още от онзи ден на Летния панаир.

— Лорд Илтис? — попита тя.

— Ранен е, но жив — каза той. — Освен това кутрето на лявата му ръка беше измръзнало. Наложи се брат Келан да го отреже. Той сякаш почти не забеляза и трябваше да го възпрем със сила, за да не хукне да ви търси.

— Извадих късмет с приятели, които съдбата е решила да сложи на пътя ми. — Тя млъкна, за да си поеме дъх и да събере кураж за следващите си думи. — Вчера нямахме възможност да поговорим много. Знам, че сигурно имаш много въпроси.

— Най-вече един. Носят се сума ти шантави истории за вашите… рани. Казват, че станало, когато Малциус умрял.

— Малциус беше убит от брат Френтис от Шестия орден. Аз пък убих него.

Видя шока му, сякаш го беше посякла с ледено острие. Взорът му стана отнесен, тялото му клюмна напред и той заговори шепнешком:

— „Искам да бъда брат… Искам да бъда като теб.“

— С него имаше една жена — продължи Лирна. — И тя, също като брат ти, играеше ролята на избягала робиня, прекосила океана с цената на огромни загуби. Ако съдя по реакцията ѝ, когато го убих, подозирам, че връзката им е била близка. Любовта може да ни тласне към крайни постъпки.

Той притвори очи, за да овладее скръбта си, и потрепери.

— Убиването му едва ли е било лесно.

— Времето, което прекарах с лонаките, ми даде умения в много области. Видях го как пада. След това… — Огънят дереше кожата ѝ като ноктите на дива котка, гърлото ѝ се изпълни с вонята на собствената ѝ горяща плът… — Май паметта ми все пак си има граници.

Вейлин седя мълчаливо сякаш цяла вечност, потънал в мисли, лицето му изглеждаше още по-мършаво отпреди.

— То ми каза, че той се връща — промърмори накрая. — Но не спомена нищо за това.

— Очаквах да поискаш друго обяснение — каза тя в опит да го изтръгне от спомените, забулили ума му. — За начина, по който се отнесоха с теб в Линеш.

— Не, ваше величество — поклати глава той. — Уверявам ви, че не искам никакво обяснение.

— Войната беше печална грешка. Те държаха Малциус… Преценката на баща ми беше… замъглена.

— Съмнявам се, че преценката на крал Янус би могла да се замъгли, ваше величество. А що се отнася до войната, вие се опитахте да ме предупредите, доколкото си спомням.

Тя кимна и направи пауза, за да успокои тупкащото си сърце. „Бях толкова сигурна, че ще ме мрази.“

— Този човек… — каза тя. — Човекът с въжето.

— Нарича се Плетача, ваше величество.

— Плетача — повтори тя. — Предполагам, че е бил слуга на каквото там зло стои зад сегашните ни трудности. Скрит в твоята армия и дебнещ момента да нанесе удар.

Вейлин се дръпна леко назад и скръбта му се смени с озадачение.

— Удар ли, ваше величество?

— Той ме спаси — каза тя. — От онова нещо. После ме изгори. Признавам, че го намирам за любопитно. Макар че почвам да научавам, че тези създания имат доста странни навици. — Тя се запъна от буцата, заседнала в гърлото ѝ, щом си спомни за бушуващия огън, докато мускулестият младеж я придърпваше към себе си; жегата му бе по-силна и от онзи ужасен ден в тронната зала. Вдигна глава и се насили да срещне нетрепващия му поглед. — Как е… По-зле ли е?

Тиха въздишка се отрони от него и той посегна през делящото ги разстояние, за да хване ръцете ѝ. Тя усети докосването на грубите му мазолести длани. Беше очаквала да я стисне утешително, преди да ѝ съобщи неизбежната страшна вест, но вместо това той я хвана за китките, вдигна ръцете ѝ и разпери пръстите, за да ги допре до лицето ѝ.

— Недей! — каза тя и опита да се дръпне.

— Довери ми се, Лирна — прошепна той и притисна пръстите ѝ към плътта… гладката, невредима плът. Когато я пусна, пръстите ѝ сякаш по собствена воля заопипваха всеки сантиметър кожа, от челото до брадичката, а после и шията ѝ. „Къде е?“, помисли си трескаво тя. Не намираше и следа от грапавата покрита с белези кожа, нито пък усещаше най-слаб отглас от парещата болка, която бе продължила да я мъчи въпреки целебните мехлеми, с които придворните ѝ дами мажеха изгарянията всеки ден. „Къде е лицето ми?“