Робин Хоб - Гонитбата на Шута

Да бъда Фиц открай време не беше привлекателно съществуване.

Пръсти се опират на устните ми, натискат зъбите ми. Горчивина в устата ми. Вълната на Умение, която бе напирала така силно срещу мен, се превърна в плисък на по-спокойна вода. Опитах се да се оттегля с нея.

Допирът на пръсти на китката ми пареше. Изгаряше, болка и екстаз неотделими.

Любими!

Светът отекна през мен, отскочи назад от разпадащите се ръбове на съществото ми, намери ме и ме обвърза. Имаше ме, затворен в едно изтощено и тресящо се тяло, треперех, докато Лант ме прегръщаше отзад и ме държеше изправен. Ръката му бе на устата ми и вкусих елфова кора. Суха прах полепна по устните ми. Настойчивост и Спарк, сплели ръце, стояха срещу напиращата тълпа. Напираха срещу Амбър, тласкаха я към мен.

Шутът ме прегърна и отпусна глава на гърдите ми. Едната му ръка бе около врата ми. Стисках празна ръкавица в едната си ръка. Бавно и вяло вдигнах очи. Ръката на Шута, с блестящите сребърни пръсти, стискаше китката ми, жигосваше самоличността ми вътре в мен. Връзката бе стъписващо и напълно възобновена.

— Казах ви! — извика Рапскал, гласът му бе изпълнен с възбуда и увереност. — Казах ви, че са крадци! Вижте там, вижте на ръката ѝ, доказателството ми! Сребро! Откраднала е Сребро от драконите и трябва да бъде наказана! Хванете я! Хванете ги всички!

Миг на ужас и стъписване. Чух как Спарк изпищя, когато някой я сграбчи. В следващия миг Шутът бе изтръгнат от мен. Помъчих се да се задържа прав.

Чух писъка на Шута, когато напиращата тълпа ни погълна.

След толкова дълго несъществуване не знаех как е да съществуваш. Разгърни се , заповяда ми Вълкът Баща. Трябва да си готова преди тях. Разгърни се. Изправи се.

Не можех. Опитах се. Някъде, знаех, имах крака и ръце. Лице. Слънчева светлина. Вятър. Бавно, тези думи започнаха да имат смисъл отново. Слънчева светлина ме докосваше и вятър целуваше лицето ми. Лежах просната на гръб. Примигнах. Гледах нагоре в синьо небе. Слънцето беше твърде ярко. Опитах се да се раздвижа, но тялото ми натежа надолу с нещо.

Чух ужасен звук. Завъртях глава към него. Халкидецът, който беше харесвал Шън. Той издаваше звуците. Не можех да си спомня името му. Беше на четири крака и повръщаше с широко отворена уста, и издаваше странни звуци. Помислих, че ще се изправи. Вместо това той рухна по корем. Лицето му бе извърнато към моето и ме гледаше. Нищо човешко нямаше в очите му. Ставаха все по-широки, докато можех да видя бялото около тях. Присви устни все едно щеше да надуе рог и забуха към мен. Глупави звуци, и някак плашещи.

Страхът може да ти помогне да направиш много неща. Превъртях се на корем и изведнъж разбрах какво ме държи долу. Тежкото огромно кожено палто, което носех. Беше все едно съм увита в черга. Опитах се да издърпам колене под себе си, но вместо това коленичих в палтото и не можех да мръдна. Звуците, които издаваше халкидецът, ставаха все по-странни, сякаш се опитваше да цвърчи като катерица.

Превъртях се на гръб. Отпуснатите ми ръце намериха копчетата и клуповете на палтото. Заопипвах ги, мъчех се да свържа онази част от мен, която знаеше как да ги разкопчае, с пръстите си. Звуците на халкидеца вече бяха като на куче, което се опитва да вие. Отказах се от копчетата и седнах. Изведнъж да се измъкна от палтото ми се стори по-важно, отколкото да се махна от лудия. Успях да се изправя, залитнах няколко стъпки и едва не паднах върху някого. Една от луриките на Дуалия. Не можах да се сетя за името ѝ. Беше мъртва. Олюлях се и се отдръпнах от нея, все още се борех със закопчалките на палтото. Видях Дуалия. Беше под някого и се мъчеше да се измъкне.