Робин Хоб - Гонитбата на Шута

— Усетих промяната! — извика. — Усетих я!

— Стига! — каза тихо до мен Амбър. — Това трябва да спре.

Но изведнъж пред мен имаше мъж и казваше:

— Моля, моля, люспите са пораснали по челото ми и над клепачите ми. Едва мога да виждам. Избутайте ги назад, моля ви, принце на Шестте херцогства. — Сграбчи ръката ми и я опря на лицето си. Имаше ли Умението като жената, или то просто течеше в мен толкова силно, че не можех да му се опълча? Усетих как люспите се отдръпнаха от клепачите му, нагоре по челото, и той отскочи от мен, и се засмя радостно.

Някой хвана ръката ми и я стисна здраво. Усетих тъкан на ръкавица по кожата си.

— Крал Рейн! Кралица Малта, моля ви, кажете им, че трябва да се отдръпнат! Той ги изцерява при огромна опасност за себе си. Трябва да спре, трябва да си почине! Веднага. Вижте как трепери! Моля ви, кажете им, че не трябва да искат повече от него.

Чух думите. Не значеха нищо за мен.

— Добри пазители и приятели, чухте лейди Амбър! Отстъпете назад, отворете му място! — стигна до мен гласът на Малта през залата. По-наблизо имаше други гласове.

— Моля ви, принце!

— Ръцете ми, ако можете само да изправите ръцете ми!

— Искам отново да приличам на жена, не на гущер! Принце, моля ви, моля ви…

С по-тих глас, чух Шута да се разпорежда:

— Спарк, Нас, стойте пред него и го задръжте. Избутайте ги назад. Лант, къде си? Лант?

— Народе на Келсингра! Запазете ред. Отдръпнете се от принца! — В гласа на Рейн имаше тревога, граничеща със страх.

Трудно ми беше да използвам зрението си, когато Умението течеше толкова силно около мен, много по-мощно от всяко друго мое сетиво, много по-силно дори от Осезанието ми. Очите ми бяха жалки неща, разчитаха на светлина, за да ми покажат външните форми на нещата. Все пак се озърнах за Лант и го открих до себе си, мъчеше се да извади нещо от джоба си. Пред мен Спарк и Нас бяха сплели ръце и стояха между мен и стена от напиращи хора. Не можеха да ги задържат, не и след като бяха погълнати от такава нужда. Затворих очи и запуших ушите си. Тези сетива само ме объркваха, след като можех да загърна залата с Умение и да узная толкова много повече…

Ръката в ръкавица на Амбър продължаваше да стиска моята, а другата ѝ бе на гърдите ми, опитваше се да ме избута назад и далече от протягащите се ръце. Беше безполезно. Залата беше голяма и хората се бяха стекли около нас. Вече нямаше „назад“, само примка отчаяни хора, която се стягаше около нас.

Като за тълпа, беше малка и никой не ми мислеше злото. Някои напираха към мен от глад и нужда. Някои напираха да са първи, други само за да видят какво следващо чудо ще извърша, а някои напираха в усилие да пробият през стената от хора пред тях, за да имат шанс да помолят благодеяние за себе си. Една жена се буташе напред, защото не искаше друга жена да стигне до мен и да поиска лицето ѝ да се промени, за да спечели мъжа, когото и двете желаеха. Рапскал беше сред тях с Кейс и Бокстер, не за да въведат ред, а за да видят дали Амбър някак ще издаде, че е видяна, защото той бе сигурен, че е била при Сребърния кладенец, и бе изпълнен с омраза от това, че някой е дръзнал да открадне Сребро от драконите.

— Фиц. Фиц! Фиц! Вдигни стените си, върни се към себе си. Фиц!

Бях забравил тялото си. То трепереше цялото около мен и ръцете на Лант бяха около гърдите ми, мъчеше се да ме задържи прав.

— Махнете се от нас! — изрева Лант и за миг натискът на тълпата намаля. Но тези, които можеха да видят, че рухвам, бяха избутани от другите, които искаха да разберат какво става. Това го разбрах някак безстрастно. Щях да падна, Лант щеше да рухне, хванал се за мен, младежите, които се опитваха да задържат тълпата, щяха да залитнат назад и щяха да ни стъпчат.

Умението ми каза, че Амбър е до мен.

— Фиц — заговори Шутът на ухото ми. — Фиц, къде си? Не мога да те усетя. Фиц, вдигни стените си! Моля те, Фиц. Любими!

— Дай му това! — извика ѝ Лант.

Беше все едно. Умението бе разливащо се езеро и аз се разливах с него. Имаше други тук, разтворени и размесени. Бяха възрадвани от това, което бях направил. Усещах, че има някои, които са по-цели, по-големи души, някак по-определени. По-стари и по-мъдри. Не можех да бъда един от тях. Нямаше достатъчно от мен. Щях да се разлея и да се разпръсна. Да се смеся. Можех просто да се предам. Щеше да е като сладкия сън. Спри тревогите, забрави чувството за вина. Най-лошото бяха остро наточените надежди, в които все още се бях вкопчил. Надеждата, че някъде, някак, Пчеличка все още съществува и ще се изтърколи непокътната от портал на Умението. Но много по-вероятно бе да е тук, в тази безформена смесица. Може би ако се предадях щеше да е най-близкото до това да се събера с нея отново.