Робин Хоб - Гонитбата на Шута

— Не разбирам — възрази Тац.

Посочих стъпалата ѝ.

— Виждате, че стъпалата ѝ се стремят да се превърнат в стъпала на дракон. Някоя кост трябва да се махне, трябва да се добави плът. Не мога да изрежа, нито мога да добавя. Тялото ѝ трябва да направи това. — Чух тихото мърморене на събраните Праотци, обсъждащи думите ми.

Зеленият баща клекна и погледна дъщеря си в лицето.

— Ти трябва да решиш, Филия. Искаш ли да направиш това?

Момичето вдигна очи към мен със страх и с надежда.

— Искам да мога да тичам пак и да не ме боли. Лицето ми е стегнато, когато се опитам да се усмихна, толкова, че си мисля, че устните ми ще се напукат. — Докосна покрития си с люспи череп. — Искам да имам коса, дълга и хубава! — Вдигна ръцете си към мен. Ноктите ѝ бяха сини и закривени като на птица. — Моля ви.

— Добре — отвърнах.

Протегнах ръце към нея и тя остави съдбата си в тях. Две тънки ръчички в моите, мазолести от меча. Усетих болката ѝ, докато се мъчеше да се укрепи на изкривените си стъпала. Смъкнах се, седнах на пода и тя се отпусна благодарно. Умението в мен изпъна тънка жилка и докосна челото ѝ. Тази, ах, тази беше загадка. Тук беше баща ѝ, а там майка ѝ, а тук драконите, които я бяха докосвали и се бяха карали над нея като две деца, дърпащи си една кукла, докато я разкъсат. Имаше много възможности.

— Какво би искала? — попитах я и лицето ѝ грейна. Представата ѝ за себе си ме изуми. Нямаше нищо против силните си ноктести стъпала, стига само да израстваха прави. Искаше ѝ се синьо конче на едната буза и тъмнозеленото на обгара ѝ да минава по гърба ѝ и надолу по ръцете ѝ като лози. Искаше черна коса, гъста и здрава като на майка ѝ, и уши, които да може да мърда, за да улавя звук. Показа ми и с Умението убедих тялото ѝ да последва волята ѝ. Чух как някъде далече родителите ѝ заговориха с тревога, но изборът не беше техен, а неин. А когато най-сетне се отдръпна от мен и застъпва на предните възглавнички на високо извитите си стъпала, тръскайки черна лъскава грива, тя им извика:

— Вижте ме! Това съм аз!

Друго дете ми донесоха, родено с ноздри толкова плоски, че едва можеше да диша. Намерихме носа, който трябваше да има, издължихме пръстите му и стегнахме бедрата му така, че да може да върви изправено. Това дете простена и ми домъчня колко го заболя от обръщането на костите му, но „Трябва да се направи!“ — прошепнахме му двамата с Умението. Беше изтъняло, когато го върнах на родителите му, и пъшкаше от болка. Единият ме изгледа озъбен, а другият заплака, но момчето дишаше и ръцете, които протегна към тях, имаха палци, които можеше да движи.

— Фиц. Изчерпан си. Спри. — Гласът на Амбър трепереше.

Умението течеше през мен и си спомних, че този изблик на наслада е колкото сладък, толкова и опасен. За някои. Да, за някои беше опасен. Но се учех, толкова много бях научил този ден. Можех да го контролирам така, както никога преди, така, както никога нямаше да си помисля, че е възможно. Да докоснеш с тънка жилка, да разчетеш естеството на едно дете, да му позволиш да насочи Умението, което владеех, все едно двамата стискаме четка и рисуваме — всичко това можех да го направя.

И можех да охладя Умението, от кипящо да го накарам да къкри тихо. Можех да го владея.

— Моля ви! — извика внезапно една жена. — Мили принце, моля ви, не можете ли да отворите утробата ми!? Нека да зачена и да родя дете! Моля ви. Умолявам ви!

Хвърли се в краката ми и прегърна коленете ми. Главата ѝ беше наведена, косата ѝ провиснала около покритото ѝ с дебели люспи лице, хлипаше. Не беше Праотец, но тялото ѝ бе увредено от допир с дракони. С всяко дете, което бях докоснал, влиянията на дракон над растящо човешко тяло ми бяха ставали все по-ясни. В някои от децата бях видял замисъл и дори изкуство в начина, по който драконите ги бяха белязали. Но в тази жена промените бяха безразборни, като дърво, изникнало в камениста почва и засенчено от канара. Както беше близо до мен, не можах да я изключа от Умението си и когато то я загърна, усетих вродената ѝ дарба в магията. Беше необучена и все пак в онзи миг споделих дълбокия ѝ копнеж за дете и покрусата ѝ от това да вижда как бавно текат годините и лоното ѝ си остава празно.

Такава позната болка. Как можех да откажа на такава молба, след като знаех толкова добре какво е да ти е отказано? Защо така и не се бях опитал да използвам Умението, за да открия защо Моли не може да ни роди дете? Години похабени — никога нямаше да се върнат. Отпуснах длани на раменете ѝ, за да я вдигна на крака, и с това затворих кръг. Бяхме обвързани в онзи миг, болката от загубата ни свързваше здраво и онова, което бе изкривено в нея, Умението го изправи, и каквото бе затворено, се отвори. Внезапно тя извика и се отдръпна от мен, стиснала ръце над корема си.