Робин Хоб - Гонитбата на Шута

— Моля ви, сър, ако можете да помогнете на момчето ми, помогнете му. Моля. — И ми подаде момчето.

Главата и краката на детето увиснаха и дори не помислих, когато се пресегнах, за да задържа люшналата се глава.

Обърнах се питащо към Рейн и Малта. Тя кимаше като кукла, стиснала умолително ръце.

— Не мога да дам никакви обещания…

— Не моля за обещания. Направете каквото можете, защото отслабва с всеки ден. Моля. Помогнете на момчето ми и всичко, което е по силите ми, е ваше.

— Животът и здравето на деца не се търгуват — заяви ясно Амбър. — Каквото може да направи, ще го направи. Но може да наложи дан и на детето също така. Собственото му тяло ще го изцери; принцът само ще насочи процеса. Може да е натоварващо. Говоря от опит.

Родителите не се поколебаха.

— Молим ви — замоли се Нортел.

Огледах струпалите се Праотци. Някои държаха деца. Ако не успеех, представа нямах какво ще ни сполети. Отпуснах другата си ръка върху момчето.

Спуснах стените си. Умението ме погълна, все едно бях влязъл в кипнала вълна. Изпълни ме до предела, а след това ме свърза с детето. Познавах това момче, това дете на Праотец, и знаех как трябва да е израснало, видях какво трябва да направи тялото му, за да се поправи само. Умението, което течеше през мен, се отклони и затече през него. Съблазънта на Умение, ужасната опасност от онази главозамайваща магия, която всеки кандидат в Умението се учи да прегражда и потиска, грейна пред мен с цялата си искряща, връхлитаща красота. Гмурнахме се и заплувахме в него. Собственото му тяло отвори онова, което бе запушено, разхлаби онова, което бе стегнато твърде силно. Беше съвършено свързване на цел и решение. Насочвах силата все едно проследявах с пръст написаното в скъпоценен свитък. Съвършен. Той щеше да е съвършен. Усмихна ми се и му отвърнах с усмивка. Взрях се в него и през него и видях какво великолепно същество е това дете.

— Аз… усетих, че се изцерява!

Някой каза това, от много далече, а после взе от мен красотата на това, което бях поправил. Отворих очи и се олюлях. Нортел държеше сина си. Момчето беше слабо, но се усмихваше. Държеше главата си изправена. Вдигна тънката си ръка да докосне люспестата буза на баща си, а след това се засмя. Мауди нададе вик и прегърна и двамата. Стояха там тримата — плачещ от щастие и усмихнат стълб.

— Фиц? — проговори някой наблизо. Някой разтърси рамото ми. Беше Амбър. Обърнах се към нея усмихнат и озадачен.

— Ще ми се да можеше да видиш това — казах тихо.

— Усетих го — отвърна тя тихо. — Много се съмнявам някой тук да не го е усетил — сградата сякаш зажужа около нас. Фиц, това беше лоша идея. Трябва да спреш. Това е опасно.

— Да. Но е правилно. Много е правилно.

— Фиц, трябва да ме послушаш…

— Моля ви. Краката ѝ… Започнаха да растат неправилно преди година. По-рано тичаше и си играеше. А сега вече почти не може да ходи…

Тръснах глава и извърнах очи от Амбър. Пред мен стоеше жена Праотец с изгърбени рамене. Но изобщо не бяха рамене. Това, което бях взел за покрити с плат издутини на раменете, бяха върховете на крилете ѝ. Бяха сини и върховете им бяха високи като ушите ѝ; дългите им пера почти метяха пода зад нея. Момиченце на около седем креташе подпряно на нея, подкрепяно от баща му Праотец от другата страна. Неговите оцветки бяха зелени, на майката сини, докато шарките на детето преливаха от единия в другия цвят.

— Наша е — каза бащата. — Но от месец на месец никой от драконите ни не я иска. Или пък и двамата я искат и се дърлят за израстването ѝ все едно е играчка — единият променя каквото другият е сътворил. Двата ни дракона отидоха на по-топло място за зимните месеци. Оттогава става все по-зле.

— Тац, Тимара, мислите ли, че е разумно да го молите да се намеси? Няма ли Фенти и Синтара да се разсърдят, когато се върнат? — предупреди ги кралица Малта.

— Когато се върнат, тогава ще се тревожа за това — заяви Тимара. — Дотогава защо Филия трябва да плаща за нехайството им? Принце на Шестте херцогства, можете ли да ѝ помогнете?

Огледах детето. Почти можех да видя несъвместимостта в плановете за нея. Едното ухо беше сплескано и клепнало, другото — щръкнало. Дисонансът прокънтя в сетивата ми като звън на пропукана камбана. Опитах се да съм предпазлив.

— Не знам. И ако опитам, може да изтегля от силата ѝ, от резервите на собственото ѝ тяло. Собствената ѝ плът прави промените. Мога да я насоча, но не мога да дам онова, от което се нуждае тялото ѝ.