Диана Габалдон - Друговремец

Опипах главата си. Никъде не бе подута. Значи малка вероятност от комоцио. Сърцето ми биеше малко бързо, но ритмично.

Далечните викове рязко се смениха с тропот на копита. Към мен се бяха втурнали няколко коня, яздени от пременени в полички шотландци с боен вик на уста. Отместих се с ловкост, която като че ли доказваше, че не съм контузена, в каквото и състояние да бе съзнанието ми.

Но когато един от мъжете с червените мундири бе проснат по гръб от бягащ шотландец и театрално размаха юмрук след него, нещата ми се изясниха. Разбира се. Филм! Укорително поклатих глава, задето не бях схванала по-рано. Снимаха исторически филм, нищо повече. Несъмнено някоя от онези смесици от история и измислици като приключенията на Робин Худ.

Както и да е. Независимо от артистичните достойнства на филма, хората от екипа едва ли биха ми благодарили за нотката анахронизъм в кадрите си. Върнах се към горичката с идеята да заобиколя отдалеч полянката и да изляза на пътя при колата. Беше ми по-трудно от очакваното - лесът бе млад и гъстите храсти се оплитаха в дрехите ми. Трябваше да внимавам с тънките фиданки и постоянно да освобождавам полата си от шипковите бодили.

Ако беше змия, щях да го настъпя, без да го видя. Тъй безшумно се криеше сред младите дървета, че като нищо можеше да е едно от тях. Забелязах го едва когато ръката му се стрелна и ме стисна за лакътя. С другата запуши устата ми и ме завлече назад в горичката, докато се мятах паникьосана. Нападателят ми, който и да беше, не изглеждаше много по-висок от мен, но бе доста силен в ръцете. Долових слаб цветен аромат, като от лавандулова вода, заедно с нещо по-екзотично и острата миризма на мъжка пот. Докато раздвижените от борбата ни листа трепкаха, забелязах нещо познато у дланта и предмишницата около кръста си.

Тръснах рязко глава, за да освободя устата си.

- Франк! - избухнах. - На какво си играеш, по дяволите! - Разкъсваха ме облекчение, че сме се намерили, и раздразнение, че се прави на интересен. Смутена от преживяването си сред камъните, нямах нужда от груби палавости.

Той ме освободи, но докато се обръщах, усетих нещо странно. Не просто непознатият одеколон, а нещо по-трудно доловимо. Застанах като ударена от мълния, а косъмчетата по тила ми се изправиха.

- Ти не си Франк - прошепнах.

- Не съм - съгласи се, като ме оглеждаше с интерес. - Макар да имам братовчед с това име. Надали бихте ни сбъркали, госпожо. Не сме си точно лика-прилика.

Както и да изглеждаше братовчед му, мъжът срещу мен можеше да бъде брат на Франк. Същото слабовато, но жилаво и съразмерно тяло, изсечените скули, спокойните, големи кафяви очи - същата тъмна коса.

Само че тя бе по-дълга, стегната в опашка с кожена връв. А кожата му бе опалена от месеци, не, години на слънце - досега през ваканцията Франк бе хванал единствено лек златист загар.

- Кой си ти всъщност? - поисках да зная, извънредно смутена. Франк имаше многобройни роднини, но мислех, че познавам всички от британския клон на родословното му дърво. Нито един не приличаше на този, а и Франк не би пропуснал да спомене, ако някой живееше тук, нали? Не само това, щеше да настои да го посетим, въоръжен с обичайните си генеалогични карти и тефтери, гладен за всякакви късчета от фамилната история на прочутия Черен Джак Рандал.

Непознатият повдигна вежди.

- Кой съм аз? Бих могъл да ви попитам същото, госпожо, и то с много повече право. -Погледът му ме обходи обстойно, с безочливо одобрение премина по тънката ми рокля с везани божури и се спря, странно развеселен, на краката ми. Не разбрах какво крие този поглед, но много ме обезпокои и отстъпих крачка-две, докато гърбът ми не опря в дърво.

Мъжът най-после се обърна настрани. Сякаш отмести тежка длан от мен и въздъхнах облекчено, едва сега осъзнала, че не съм смеела да дишам.

Той посегна към мундира си, провесен на най-ниския клон на един млад дъб. Отръска го от листата и го облече.

Сигурно съм ахнала, защото отново ме погледна. Мундирът бе тъмночервен, с дълги раздвоени поли, без ревери и с петелки на гърдите. Кожената подплата на навитите ръкави покриваше поне петнайсет сантиметра от вътрешната им част, а от единия еполет лъщеше златен ширит. Беше мундир на драгун 1, офицер при това. И тогава се сетих - естествено, беше актьор, от онези оттатък горичката. Макар че късият меч, който препаса, изглеждаше много по-реалистичен от всеки реквизит, който бях виждала.

Притиснах се в успокояващо твърдата кора на дървото и скръстих отбранително ръце.