Диана Габалдон - Друговремец

Разпознах няколко от тях: госпожа Бюканън, пощальонката, с прясно накъдрена руса коса, от която осезаемо лъхаше на „Нощ в Париж“. Потиснах смеха си. Така значи се носеха съвременните друиди!

Бяха общо петнайсет, всичките жени, на възраст от шейсетина години, като госпожа Греъм, до момиче едва прехвърлило двайсетте - бях я видяла да бута детска количка два дни по-рано. Всички носеха дрехи за трудни преходи и еднакви вързопи. Почти без да разговарят, те се скриха зад канарите и храстите и се показаха целите в бяло, с голи до раменете ръце. Долових аромата на сапун за пране, когато една подмина нашите храсти, и разбрах, че премените са чаршафи, с които жените бяха увили телата си.

Събраха се пред кръга, подредиха се от най-възрастната към най-младата и зачакаха смълчани. Светлината на изток се усилваше.

Докато ръбът на слънцето се подаваше над хоризонта, редицата пое с бавен ход между два от камъните. Предводителката ги отведе право в средата на кръга и започнаха да обикалят бавно и царствено като лебеди.

Предводителката спря, вдигна ръце и пристъпи в средата на кръга. Вдигна лице към двете канари в най-източната му част и извиси глас. Не силен, но достатъчно ясен, за да се чува около кръга. Застиналата мъглица разпрати ехото от думите й, сякаш идваха отвсякъде едновременно, като че ли от самите камъни.

Каквото и да значеха думите, останалите ги повториха - и затанцуваха. Не се докосваха, но протягаха ръце една към друга, люшкаха се и приклякаха, движейки се в кръг. Ненадейно се разделиха на две. Седем от танцьорките продължиха по часовниковата стрелка, а останалите - обратно. Двата полукръга се разминаваха все по-бързо, като току оформяха цял кръг, а миг по-късно - две успоредни редици. Предводителката стоеше неподвижна в средата и повтаряше скръбния висок зов на отдавна забравен език.

Трябваше да ни се струват абсурдни и навярно наистина бяха. Група жени в чаршафи, някои пълни и далеч не грациозни, обикалят в кръг на върха на хълм. Но докато ги гледах и слушах, косъмчетата по тила ми настръхваха.

Спряха едновременно и се обърнаха с лице към изгряващото слънце, два полукръга с пътека между тях. Когато цялото слънце излезе над хоризонта, лъчите му лумнаха между източните камъни, преминаха като нож през средата на кръга и попаднаха върху огромния разцепен камък в другия му край.

Танцьорките постояха като замръзнали в сенките от двете страни на лъча. Тогава госпожа Греъм изрече нещо на странния език. Завъртя се и с изпънат гръб и блеснала на слънцето вълниста коса запристъпва по осветения път. Останалите безмълвно се наредиха зад нея. Една по една преминаха през пролуката в канарата и се скриха от поглед.

След малко, със смях и бъбрене, се показаха в старите си дрехи и заслизаха по хълма, за да пият кафе в дома на викария.

- Леле! - Протегнах се, за да раздвижа краката и гърба си. - Каква гледка само, а?

- Прекрасно! - разпалено възкликна Франк. - Никога не бих пропуснал подобно нещо. -Измъкна се от храстите ловко като змия и ме остави да се освободя сама, докато той шареше из вътрешността на кръга, долепил лице до земята като хрътка.

- И какво точно търсиш? - попитах аз. Влязох в кръга колебливо, но денят бе дошъл и камъните, макар и още впечатляващи, вече не изглеждаха заплашително надвиснали над мен.

- Линии - отвърна той, докато лазеше, без да откъсва поглед от късата трева. - Как знаеха къде да започнат и да спрат?

- Добър въпрос. Не виждам нищо. - Стори ми се обаче, че зърнах интересно растение в основата на един от камъните. Незабравка ли беше? Не, едва ли. Тъмносините цветчета имаха оранжеви тичинки. Закрачих заинтригувана натам. Франк, който винаги е имал по-остър слух от мен, скочи на крака и ме сграбчи за ръката. Двамата бързо излязохме от кръга, само миг преди една от танцьорките да влезе от другата страна.

Беше госпожа Грант, тантурестата женица, която - логично, предвид вида й, - държеше магазина за захарни изделия на централната улица. Завъртя объркано глава, присвила очи, и се разтърси из джобовете си за очила. Сложи ги, разходи се из кръга и след малко победоносно изрови от тревата изгубената си фиба. Върна я сред гъстите си къдрици, ала изглежда не бързаше да се връща към града. Седна на канара, облегна се на един от камъните, като на удобен стол в дома си, и запали цигара.

Франк изсумтя приглушено.

- Е - каза примирен, - по-добре да си вървим. Като я гледам, може да си остане там цяла сутрин. А и не видях линии по земята.