Диана Габалдон - Друговремец

- Може да се върнем по-късно - предложих. Все още исках да разгледам цветето.

- Да, добре. - Но вече беше загубил интерес към кръга и се вманиачаваше по подробностите от ритуала. По пътя обратно неуморно ме разпитваше и ме подтикваше да си спомня как точно са звучали песенните части, както и каква точно е била хореографията на танца.

- Скандинавски - рече накрая, удовлетворен. - Корените на думите са оттам, почти съм сигурен. Но танцът... - Поклати глава. - Не, той е много по-стар. Не че няма подобни викингски ритуали - повдигна вежди критично, сякаш бях предположила, че наистина няма.

- Но смяната на фигурата и двете редици, това е.. хм, прилича на... по някои от гланцираните съдини от културата Бийкър са изрисувани точно такива геометрични форми, но пък... хм.

Изпадна в един от академичните си трансове, като от време на време си говореше под нос. От унеса го изтръгна нещо в основата на хълма - той се спъна в него, разпери ръце, извика стреснато и се претърколи по последните метър-два от пътеката, спирайки в туфа девесил.

Втурнах се след него, но докато стигна, той вече се надигаше.

- Добре ли си? - попитах, макар да виждах, че е.

- Така ми се струва. - Прокара ръка по лицето си и приглади тъмната си коса. - В какво се спънах?

- В това. - Вдигнах кутия от сардини, изхвърлена от някой друг посетител. - Един от рисковете на цивилизацията.

- О... - Франк взе кутията, погледна вътре и я хвърли през рамо. - Огладнях след този излет. Да проверим ли какво може да ни приготви госпожа Беърд за късна закуска?

- Става - отвърнах, като пригладих няколко от кичурите му. - А може и да го направим ранен обяд.

Задържах погледа му.

- О - повтори той със съвсем различен тон. Прокара бавно длан нагоре по ръката ми и по шията ми, като леко погъделичка с палец ухото ми. - Може.

- Ако не си твърде гладен. - Другата му длан вече бе на гърба ми и леко ме придърпа към него, докато пръстите му ме галеха все по-ниско и по-ниско. Отвори леко устни и съвсем нежно духна в деколтето ми. Топлият му дъх погъделичка зърната на гърдите ми.

Внимателно ме отпусна на тревата, а край главата му рехавите цветчета на девесила сякаш кръжаха във въздуха. Наведе се и ме целуна. Продължи да ме целува, докато разкопчаваше копче след копче на роклята ми, бавно, за да ме влуди - посегна под нея и започна да си играе с твърдите ми зърна. Най-после отвори роклята от горе до долу.

- О... - потрети, отново с различен тон. - Като бяло кадифе. - Говореше пресипнало, косата пак бе паднала пред очите му, но не посегна да я приглади.

С обиграно движение на палеца откопча сутиена ми и се зае умело да се любува на гърдите ми. После се отдръпна и ги обхвана с шепи, бавно събра длани между тях, после нежно ги раздалечи, масажирайки гръдния ми кош чак до гърба. И отново нагоре до гърдите, пак надолу до гърба - докато не застенах и не се обърнах към него. Устните ни се сляха и той ме притисна така, че хълбоците ни плътно прилепнаха. Гризна ухото ми.

Дланта по гърба ми се протягаше все по-надолу, ала ненадейно спря изненадано. След още едно плахо докосване Франк повдигна глава и се ухили насреща ми.

- А какво имаме тук? - попита като патрулиращ полицай, попаднал на нередност. - Или по-скоро, какво нямаме?

- Просто съм подготвена - отвърнах с тон на благопристойна отличничка. - Медицинските сестри се учат да предвиждат неочаквани ситуации.

- За Бога, Клеър! - промълви той, плъзгайки ръка под полите ми и нагоре по бедрото, към неприкритата топлина между краката ми, - ти си най-ужасяващо практичният човек, когото познавам.

Същата вечер, докато седях на стол във всекидневната с голяма книга в скута, Франк се приближи зад мен.

- Какво правиш? - попита и постави нежно длани на раменете ми.

- Търся едно растение. - Отбелязах си с пръст докъде съм стигнала. - Видях го в каменния кръг. Виж... - Отворих книгата. - Може да е от семейство Campanulaceae, или Gentianacae, или Polemoniaceae, или Boragimceae - мисля, че последното е най-вероятно, незабравки, -но може би е разновидност на тези, Anemone patens. - Посочих цветна илюстрация на съсънка. - Не мисля, че беше от семейството на тинтявата обаче, венчелистчета не бяха съвсем заоблени...

- Защо не се върнеш да го откъснеш? - предложи той. - Господин Кук вероятно би ти заел таратайката си... не, имам по-добра идея. Вземи колата на госпожа Беърд, по-безопасна е. Пътят от шосето до подножието на хълма е кратък, можеш да го изминеш пеша.

- А оттам около километър право нагоре - отвърнах аз. - Защо пък толкова те интересува това растение?