Диана Габалдон - Друговремец

Потисках частта от ума си, която се опитваше да осмисли целия следобед. Сега тя успя да се включи достатъчно настойчиво, за да ми каже, че колкото и абсурдни да ми изглеждаха заключенията й, само щях да се вкарам в по-голяма беля, ако кажа фамилията на Франк, същата като на този мъж. Не благоволих да му отвърна и се опитах да се провра покрай него. Той препречи пътя ми с мускулеста ръка, а с другата посегна към мен.

Нещо изфуча отгоре и зърнах неясен силует, последван от глухо тупване. Капитан Рандал се озова на земята в краката ми, под нещо, което приличаше на купчина карирани парцали. От нея се издигна покафенял юмрук, като обрасъл камък, и със сериозна сила се стовари върху някоя издадена кост, ако се съдеше по пукота. Краката, обути с високи кафяви ботуши, спряха да ритат и рязко се отпуснаха.

В мен се впериха черни очи. Жилестата ръка, която временно бе сложила край на нежеланото внимание на капитана, сега ме стискаше като огромна мида.

- А ти кой си, по дяволите? - попитах изумена. Спасителят ми, ако решах да го нарека така, бе пет-десет сантиметра по-нисък от мен и слабоват, но ръцете му бяха като изтъкани от мускули и цялото му тяло сякаш бе навита пружина. Не беше и красавец -набраздена от шарка кожа, ниско чело и малка челюст.

- Насам. - Дръпна ме за ръката, а аз го последвах послушно, вцепенена от вихъра на събитията.

Новият ми спътник бързо си проправи път през гъсталака, свърна покрай голяма канара и се озовахме на пътека. Обрасла с пирен и прищип и така разкривена, че никога не се виждаха повече от два метра от нея, все пак бе пътека и водеше нагоре към върха на стръмния хълм.

Чак когато внимателно се спускахме по оттатъшния склон на хълма, си върнах достатъчно въздух и самообладание, за да попитам къде отиваме. Не получих отговор и повторих по-силно: „Къде отиваме?!“

Съвсем неочаквано мъжът застана срещу мен и с изкривено лице ме избута от пътя. Отворих уста, но той я запуши с длан и ме събори на земята.

Не отново! Мятах се отчаяно насам-натам, за да се освободя, когато чух каквото бе чул и той. Гласове, съпроводени от тежки стъпки и плисъци. Говореха на английски. Всячески се опитвах да освободя устата си. Ухапах го по дланта и имах време, колкото да разбера, че е ял маринована херинга с ръце, преди нещо да ме халоса по тила и всичко да потъне в мрак.

През пелена нощна тъма изведнъж се проясни образът на каменна къщурка. Кепенците бяха плътно залостени и пропускаха само тънки нишки светлина. Нямах представа колко време съм била в несвяст и не можех да преценя колко далеч се намирам от хълма или от Инвърнес. Бяхме на кон - похитителят ми беше зад мен, а китките ми - вързани на върха на седлото. Нямаше обаче пътека, тъй че напредвахме бавно.

Реших, че е минало малко време - нямах симптоми на сътресение или други неприятни ефекти от удара, само цицина в основата на черепа. Мъжът зад мен, верен на пестеливата си реч, отвръщаше на всичките ми въпроси и саркастични подмятания с универсалното незаинтересувано шотландско „Ммммпфм.“ Дори да не знаех от коя страна е, този звук бе непогрешим признак за националността му.

Лека-полека свиквах със сумрака, докато конят се препъваше по камъните през шубраците, тъй че преходът от почти пълен мрак към ярката светлина вътре ме стресна. След няколко мига разбрах, че е просто камина, няколко свещи и не съвсем безопасна на вид маслена лампа.

- Какво имаш там, Мърто?

Подобният на невестулка мъж ме сграбчи за ръката и ме избута до огъня, докато аз мигах неориентирано.

- Сасенакска пачавра, Дугал, като я слушам как говори. - Неколцината мъже в стаята ме зяпнаха, някои с любопитство, други неприкрито мръснишки. Този следобед бях скъсала роклята си на няколко места и бързо огледах щетите. Виждах ясно очертанията на едната си гърда през раздрания плат и бях убедена, че и мъжете я виждат. Опитах ли да събера скъсаните краища, само щях да привлека повече внимание натам - затова избрах произволна физиономия и се втренчих дръзко в нея, с надеждата да разсея я мъжа, я себе си.

- А, хубавка е, нищо, че е сасенак - каза мъжът, дебел, мазен тип. Седеше до огъня с комат хляб и не си направи труда да го пусне, когато дойде при мен. Повдигна брадичката ми с опакото на дланта си и отметна косата ми. В деколтето ми паднаха няколко трохи. Останалите се скупчиха край мен, планина от бради и кариран плат, смърдящи на алкохол и пот. Едва тогава видях, че всички носят полички - странно дори за тази част от планините. На сборище на клан ли бях попаднала, или на възпоменателно събиране на някой полк?