Кен Сколс - Ридание

Оставаше и трудният въпрос с разпръснатите андрофрансински владения. Хиляда души нямаха нуждите на сто хиляди, но кои владения трябваше да се съхранят и кои да бъдат продадени или зарязани? Дори да попълнеха редиците си, орденът се бе разраствал две хиляди години и едва ли щеше да се върне към предишната си мощ въпреки помощта на Деветте горски дома.

Предстоеше и процесът на Сетберт. Мисълта за надзорника събуди дълбоко заровен гняв у Неб. След пристигането на фургона на мъчителите бе спрял да сънува Уинтърс и да мечтае за нова среща. Вместо това сънуваше как убива Сетберт.

Исаак го откри в покрайнините на града, докато гледаше палатковия лагер на андрофрансините.

— Папа Петронус те вика.

— Как е днес? — Забелязваше тъмните кръгове под очите на стареца, а и вчера папата се бе развикал на един слуга. Неб не го беше виждал толкова нервен дори по време на най-тежките мигове в Уиндвир.

Исаак сви рамене.

— Изтощен е. Изглежда… потиснат.

Неб кимна. Не беше питал Петронус защо се е махнал преди толкова години, но разбираше, че едва ли е искал да се върне.

„Аз го принудих.“ Не. Насилието на Сетберт беше виновно. А и не само. Просто Петронус си беше такъв.

— Ние правим това, което трябва — беше му казал. — Ти постъпи както трябва и аз ще сторя същото.

Но Неб съжаляваше за ролята си. Той благодари на Исаак и тръгна към седмото имение.

Вратата на кабинета беше затворена. Той почука и чу дрезгавия отговор.

Видя изражението на Петронус и замръзна.

„Той знае за оръжието.“ Неб искаше да изпълни нареждането. Измина почти половината път до ковачницата, където то щеше да бъде разглобено и претопено. Но в крайна сметка свърна към гората. Държеше историята в ръцете си. Оръжието сигурно бе на петстотин години, възстановено по чертежите в книгата на Руфело. Беше нещо — може би част от светлината, — което той не можа да се насили да унищожи. Вместо това го зарови, както беше опаковано, под един мъхнат дънер и маркира мястото с няколко бели камъка.

Неб понечи да обясни, но Петронус го прекъсна и му посочи стола.

— Сядай, Неб.

Старецът зарови из документите на бюрото, докато не намери сгъната и запечатана бележка.

— Исках да поговорим, преди да ти дам това.

Неб вече не беше сигурен, че ще стане дума за оръжието. Видя, че старецът е дълбоко натъжен и очите му са мрачни.

— Какво има, Петронус?

Папата беше настоял да го нарича по име, когато бяха насаме, но сега се сопна.

— Ще ме наричаш отче или ваше светейшество!

Неб усети, как стомахът му се свива.

— Как да ви служа, ваше светейшество?

Петронус кимна и затвори очи.

— Ще ми служиш ли, Небиос?

Неб преглътна. Внезапно се почувства разколебан, сам и уплашен.

— Знаете, че ще сторя всичко за вас, отче. — Не знаеше защо премина към старата и някак по-привична титла. Може би, защото и Исаак я ползваше. Или защото бе започнал да мисли за този човек като за баща през последните девет месеца.

Петронус кимна отново.

— Много добре. — Той му подаде бележката. — Премахвам статуса ти в ордена.

Смаяният Неб взе документа, но не го разпечата.

— Заради…

Петронус поклати глава.

— Не е заради теб. — Очите им се срещнаха. — Назначението в Уиндвир и тукашната работа бяха… само временни.

Неб не беше сигурен какво изпитва. Стъписване на повърхността. А под него гняв, отчаяние и объркване. — Не разбирам. Има още много работа. Мога…

Петронус повиши глас.

— Достатъчно. Ти ме провъзгласи за папа. — Присви очи и се наклони напред. — Мигар ще оспориш авторитета ми?

Неб преглътна и поклати глава, помъчи се да сдържи напиращите сълзи.

Петронус погледна настрани.

— Работата ти е впечатляваща, както съм написал и в писмото. — Очите на стареца се местеха навсякъде само за да не попаднат върху него. — Ти се превърна в чудесен младеж и силен лидер. Разбира се, ще ти бъде позволено да присъстваш на съвета и процеса, ако желаеш. — Но погледът му издаваше, че предпочита да не го прави.

Петронус продължи да размества документите на бюрото си, Неб мълчаливо гледаше сгънатата бележка в ръцете си. Искаше да я разкъса, да хвърли парчетата по стареца, да изкрещи, че няма да бъде отхвърлен така лесно. Искаше да се хвърли в краката му и да го помоли. Да научи за какво наистина става дума. Виждаше, че над душата на човека, който го бе спасил от лудостта в ранните дни след опустошението, тегне нещо мрачно — ужасяващо мрачно.

Не. Не Петронус го бе спасил, а надеждата.