Рейчъл Хокинс - Хекс Хол

Хвърлих поглед към Джена, защото… нещастници ? Майко мила.

— За съжаление госпожица Талбът е единственият вампир, който имаме в училището си за момента. Макар че един от инструкторите ни също е вампир.

Джена отново се усмихна със специфичната си невесела усмивка и настъпи неловко мълчание.

— Миличка, защо не… — мама се загледа безпомощно в новата ми съквартирантка.

— Джена.

— Да, да, точно така. Защо не вземеш Джена да ти покаже стаята ви? Има някои неща, за които искам да поговоря с г-жа Касноф и после ще се кача да си вземем довиждане. Става ли?

Погледнах към Джена, която все още се усмихваше, но сега като че ли очите й минаваха през нас.

Метнах чантата си на рамо и посегнах да взема куфара си, но Джена ме изпревари.

— Наистина няма нужда да ми помагаш — започнах аз, но тя просто махна с ръка.

— Няма проблем. Едно от предимствата да си кръвопиещ звяр е, че имаш свръхестествена сила.

Не знаех какво да отговоря на това, така че просто възкликнах:

— О!

Тя държеше едната дръжка, така че аз хванах другата.

— Няма шанс да сложат асансьор нали? — казах почти на шега.

— Не-е, това би било прекалено лесно — изсумтя Джена.

— А защо просто не се използва някаква магия за пренасяне на багаж?

— Г-жа Касноф е много стриктен привърженик на идеята, че не трябва да се употребява магия като извинение за мързела ни. Освен това, да се влачат тежки куфари по стълбището изгражда характера.

— Да, точно така — казах аз, докато пъхтяхме покрай площадката на втория етаж.

— Е, какво мислиш за нея? — попита Джена.

— За г-жа Касноф ли?

— Да.

— Кокът й е много впечатляващ.

Самодоволната усмивка на Джена ми подсказа, че съм на прав път.

— Като се заговорихме за прически — реших да рискувам аз, — как се сдоби с тази черта?

Джена докосна със свободната си ръка бретона си.

— О, тук не обръщат голямо внимание на вампирите. Предполагам, че щом не им се пречкам особено, мога да ходя с какъвто цвят коса си искам.

Когато стигнахме платформата на третия етаж, тя ме погледна изпитателно.

— Мога и на теб да ти направя такава линия. Е, не розова, тя си е моята. Но например виолетова.

— Ъ-ъ… може би.

Спряхме пред стая номер 312. Джена пусна куфара и извади ключовете. Ключодържателят й беше жълт и на него пишеше името й с ярко розови букви.

— Ето! — Тя отключи вратата и я отвори. — Добре дошла в Зоната на здрача.

Зоната на „прекалено розовата липса на здрач“ би било по-добро описание.

Не знам как съм очаквала да изглежда една стая на вампир. Може би цялата в черно, няколко книги на Албер Камю. А, и портрет на единствения човек, когото вампирът е обичал и който, е загинал по красив и трагичен начин, обричайки вампира на вечна тъга и романтични въздишки.

Какво да ви кажа, чела съм много книги.

Но тази стая изглеждаше така, сякаш е декорирана от момиченце — почитателка на Барби и на ягодови тортички.

Беше по-голяма, отколкото очаквах. Имаше достатъчно за две еднакви легла, две бюра, два гардероба и един стар фотьойл. Завесите бяха от естествен бежов лен, но Джена ги беше покрила с розов воал. Между двете бюра имаш един от онези стари китайски паравани, но дори той носеше отпечатъка на Джена. Както се досещате, беше боядисан в розово. Освен това по него бяха окачени розови коледни лампички. Леглото й пък беше покрито с розов губер.

Джена забеляза, че го гледам.

— Страхотно е, нали?

— Ами… не знаех, че съществува такава разновидност на розовото.

Тя събу обувките си и се метна на леглото, с което наруши спокойствието на две възглавници и един пухкав лъв.

— Казва се електриково ягодово.

— Това име много му пасва — усмихнах се аз.

Придърпах куфара към леглото си, което изглеждаше така обикновено, както… както аз в сравнение с Джена.

— Предишната ти съквартирантка също ли харесваше розовото?

За миг лицето на Джена замръзна. После това изражение изчезна и тя се намести по-удобно на леглото.

— Не, на Холи й харесваха тези сини работи, които ти дават тук, ако нищо не си носиш. Ти си носиш свои неща, нали?

Отворих куфара си и издърпах зелената си покривка за легло. Джена въздъхна малко разочаровано.

— Е, поне е нещо по-различно от стандартното синьо. Кажи сега какво те доведе в Свърталището, Софи?

— Свърталище? — учудих се аз.

— Така наричат „Замъкът на Хеката“ повечето ученици. Много му пасва.

— О, не знаех.

— Е, как се озова тук? — попита тя отново. — Направи дъжд от жаби или превърна някой досадник в тритон?