Рейчъл Хокинс - Хекс Хол

Върколак.

Без значение колко неща си чел за върколаците, да видиш един такъв срещу себе си е неописуемо преживяване.

Не приличаше особено нито на вълк, нито на човек. Беше по-скоро като едно огромно диво куче, застанало на задните си крака. Козината му бе къса и кестенява, а дори от това разстояние се виждаха ясно жълтите му очи. Освен това беше доста по-дребен, отколкото си представях. Всъщност не беше по-висок от мъжа, срещу когото ръмжеше.

— Стига, Джъстин — каза той.

Жената, чиято коса беше със същия цвят като козината на върколака, сложи ръката си на рамото му.

— Миличък, слушай баща си — започна тя с южняшки акцент. — Глупаво е да се държиш така.

За миг върколакът… ъ-ъ, Джъстин, завъртя глава и вече не изглеждаше като прегризващ гърла звяр, а по-скоро като кокер шпаньол.

Тази мисъл ме накара да се засмея.

И мигновено жълтите очи се насочиха към мен.

Той наддаде пореден вой и преди да успея да се замисля, ме нападна.

Чух как мъжът и жената едновременно извикаха някакво предупреждение, докато аз панически се опитвах да измисля защитно заклинание против прегризване на гърло. Остро се нуждаех от такова. Естествено, единствените думи, които успях да извикам срещу върколака, бяха „ЛОШО КУЧЕ!“.

Тогава с крайчеца на окото си видях как проблясва синя светлина. Върколакът като че ли се блъсна в невидима стена на сантиметри от мен. Излая болезнено и се строполи на земята. Козината му започна да изчезва, докато не се превърна в напълно нормално момче, облечено с панталони и сако. Той се сви на земята и заскимтя болезнено. Родителите му дотичаха до него точно когато майка ми се приближи с моя куфар в ръка.

— О, Боже! Миличка, добре ли си? — започна тя.

— Да — отвърнах аз и пооправих полата си.

— Знаеш ли — каза някой до мен — смятам блокиращата магия за доста по-ефективна, отколкото да се крещи „Лошо куче!“. Но това е само мое мнение.

Обърнах се. Гледаше ме момче със самодоволна усмивка, облегнато на едно дърво. Сакото му с емблемата на „Хеката“ беше небрежно преметнато на лакътя му.

— Вещица си, нали? — продължи той. Отблъсна се от дървото и прокара ръка през черната си коса. Когато се доближи, забелязах, че е изключително слаб, почти кльощав и е доста по-висок от мен. — Може би за в бъдеще ще се научиш да не си толкова неумела в магиите.

И след това си тръгна.

Бях бясна.

Хвърлих поглед към майка ми, за да разбера дали е видяла това, но тя разговаряше с родителите на Джъстин. Питаше ги дали е щял да ме ухапе.

Значи съм неумела в магиите, а? — казах си под нос, като стрелнах с поглед гърба на отдалечаващото се момче.

Вдигнах ръце и се замислих за най-гадната магия, която мога да направя. Някоя включваща гной, лош дъх и сериозни поражения на половите органи.

Но нищо не се случи.

Нямаше го чувството, че пръстите ми преминават през вода, нямах учестен пулс, косата ми не се развя.

Просто си стърчах там като идиот, насочила пръсти към него.

По дяволите! До сега никога не съм имала проблем да направя магия.

Изведнъж чух глас, който каза:

— Достатъчно, мила.

Обърнах се по посока на гласа и видях възрастна жена в тъмно синя униформа, която стоеше между страховитите папрати. Усмихваше се, но в усмивката й имаше нещо зловещо. Насочи към мен показалеца си.

— Тук не е разрешено да използваме магии срещу себеподобни, независимо с какво са ни провокирали. — Гласът й беше мек като музика. — Освен това, Арчър, — продължи тя, като вече говореше на тъмнокосото момче — за разлика от тази млада дама, която е нова тук, ти знаеш, че е забранено да се нападат други ученици.

Той изсумтя.

— Трябваше да го оставя да я изяде ли?

— Магията не е решението на всички проблеми — отвърна жената.

— Арчър? — казах аз и повдигнах вежди. Може да са блокирани магическите ми сили, но сарказмът си е на мое разположение. — Какво странно име. Да не би да си някой благородник с цифра след името?

Надявах се да го засегна или поне да го ядосам, но той продължи да се усмихва непринудено.

— Всъщност се казвам Арчър Крос. И съм първи поред, щом повдигаш въпроса. А ти? — Той намигна. — Да видим… кафява коса, лунички, типична ученичка… Али? Лейси? Със сигурност нещо, завършващо на „и“.

Сещате се за онези случаи, в които отваряте устата си, но нищо не излиза? Е, точно това се случи. А майка ми, приключила разговора си с родителите на Джъстин, се обърна към мен.

— Софи, почакай!