Рейчъл Хокинс - Хекс Хол

Бях прочела брошурата най-малко четири пъти в самолета от Върмонт до Джорджия, два пъти във ферибота до остров Грималкин и още веднъж в колата, която наехме, за да стигнем до училището. Би трябвало да съм я запомнила, но аз продължавах да я стискам в ръка и да я препрочитам, все едно беше детското ми одеяло против кошмари или нещо подобно.

Целта на училището е да защитава и обучава зооморфи, вещици и феи, които рискуват да демонстрират публично своите способности и с това да компрометират магическата общност като цяло.

— Все още не разбирам как като помогнеш на едно момиче да си намери кавалер за бала, компрометираш цялата магическа общност — казах на майка си, докато вадехме куфарите от багажника.

Тази мисъл ме занимаваше от първия момент, в който прочетох това, и не успях да я прогоня. През по-голямата част от пътуването майка ми се преструваше на заспала, най-вероятно за да не гледа намръщеното ми изражение.

— Не беше само това момиче, Соф, много добре го знаеш. Ами момчето със счупената ръка в Делауеър или пък учителят в Аризона, на когото направи магия за забравяне, заради резултатите от теста…

— Е, той ще си върне паметта отново някой ден… евентуално. Или поне по-голямата част.

Майка ми просто въздъхна и издърпа куфара.

— И двамата с баща ти те предупредихме, че има определени обстоятелства за използване на магически сили. Не ми харесва това, което правиш, но ето че сега ще бъдеш с… с други деца като теб.

— Искаш да кажеш откачалници — казах аз и метнах раницата си на рамо.

Майка ми махна слънчевите си очила и ме погледна. Имаш уморен вид и бръчици, които преди не бях забелязвала. Тя беше почти на четирийсет, но изглеждаше поне с десет години по-млада.

— Ти не си откачалка, Софи. Просто си допуснала някои грешки.

Меко казано. Да съм вещица определено не е толкова вълнуващо, колкото си го представях. Най-малкото не се разхождам на летяща метла. (Питах за това майка ми, когато усетих магическите си сили за пръв път, но тя ми каза, че ще трябва и за в бъдеще да използвам автобуса като всички останали). Нямам си книга със заклинания, нито говореща котка (алергична съм), и нямам никаква представа как да се сдобия с око на тритон.

Но мога да правя магии — от дванайсетгодишна, което според брошурата е възрастта, в която се проявяват магическите сили на всички като мен. Сигурно има нещо общо с пубертета, знам ли.

— Освен това, училището е добро — добави майка ми, като тръгнахме към сградата.

Но никак не приличаше на училище. Приличаше на кръстоска между нещо излязло от филм на ужасите и Къщата на духовете. Сградата беше на поне двеста години. Имаше три етажа и най-горния стърчеше като върха на сватбена торта. Може някога да е била бяла, но сега беше посивяла и придобила цвета на скалите. Приличаше повече на естествено скално образувание, отколкото на строеж.

— Хм — каза майка ми и остави куфара на земята. — Ще хвърлиш ли един поглед?

Доближих се до нея и моментално разбрах какво имаше предвид. В брошурата пишеше, че са направени „разширения към оригиналната структура“ през годините. На практика това значеше, че са зазидали едната страна на сградата и са построили втора, прилепена към нея.

Изглеждаше сякаш някой луд е залепил две къщи една за друга. Някой луд с много лош вкус.

В двора имаше огромни дъбове, покрити с испански мъх, които хвърляха сянка върху къщата. В интерес на истината, растенията бяха навсякъде. Два папратта в огромни саксии стояха от двете страни на вратата и изглеждаха като гигантски зелени паяци, а по стената пълзеше лоза с виолетови цветове. Изглеждаше сякаш гората малко по малко превзема къщата.

Придърпах надолу чисто новата си униформа (синя карирана пола, подобна на шотландските носии) и се зачудих защо училище в толкова южен щат има вълнени униформи. Да не говорим, че като погледнех към сградата, ме побиваха тръпки. Едва ли е възможно някой да я погледне, без да му мине през ум, че вътре учат банда изроди.

— Красиво е — каза майка ми с усилие да звучи максимално позитивно и да гледа на нещата откъм хубавата им страна.

Аз обаче не се чувствах точно така.

— Да, много е подходящо. За затвор.

Майка ми поклати глава.

— Спри да се държиш като арогантна тийнейджърка, Софи. Това не е затвор.

Но аз точно така го чувствах.

— Това наистина е най-доброто място за теб.

— Да, предполагам — промърморих аз.

Изразът за твое добро , изглежда, е някаква мантра, когато се отнася до мен и „Хеката“. Два дни след бала получих имейл от баща ми, който казваше, че съм пропиляла и последния си шанс и Съветът ме праща в „Хеката“, докато не стана на осемнайсет.