Рейчъл Хокинс - Хекс Хол

— Нищо подобно — отвърнах аз. — Хайде да влизаме вътре.

Райън се мотаеше около масата с напитките, когато се върнахме.

— Какво става? — попита той и кимна към Фелисия.

— О, тя просто имаше нужда да излезе малко на въздух — отвърнах аз и си сипах чаша пунш. Сърцето ми все още биеше лудо, а ръцете ми трепереха.

— Ясно — отвърна той, като поклащаше глава в такт с музиката. — Искаш ли да танцуваме?

Преди да успея да отговоря, Фелисия ме сграбчи за ръката.

— Та той дори не е тук! Дали това нещо… това, което направи, ще го накара да ме покани?

— Тихо! Да, ще го накара. Но трябва да имаш малко търпение. Веднага, щом влезе, ще дойде при теб. Вярвай ми.

Не се наложи да чакаме дълго.

С Райън бяхме още по средата на първия танц, когато в залата се чу силен пукот. Той беше последван от серия гърмежи, точно като от огнестрелно оръжие. Това накара половината ученици в залата да залегнат под масите с викове. Купата с пунша падна на земята и навсякъде се разплиска червеникава течност.

Но пукотевицата не идваше от пунша. Бяха балони. Стотици. Нещо беше съборило арката с балоните на земята. Видях как един от тях полетя към тавана. В този момент учителите побягнаха уплашено от вратата, която вече липсваше, защото един сребрист „Ленд Роувър“ се заби в нея с трясък. От шофьорското място се измъкна Кевин Бриджис. Имаше порезни рани на челото и ръцете, от които бликаше кръв.

— Фелисия! ФЕЛИСИЯ! — крещеше Кевин.

— Мамка му — промърмори Райън.

Гаджето на Кевин, Карълайн Рийд, излази от колата.

— Той е луд! — викаше тя. — Всичко беше наред и изведнъж се появи онази светлина и… и…

Тя млъкна, а стомахът ми се сви.

— Фелисия! — продължаваше да крещи Кевин.

Огледах се и я видях да се крие под една маса, а очите й бяха разширени от ужас.

Този път бях много внимателна. Ставах все по-добра в това.

Кевин я намери и я издърпа изпод масата.

— Фелисия! — усмихна й се той широко и цялото му лице светна. С окървавеното му чело обаче изглеждаше доста страховито. Не можех да упрекна Фелисия, задето се разкрещя ужасено.

Един от охранителите, треньорът Хенри, се притече на помощ и хвана Кевин за ръката. Но той просто се обърна и го цапардоса в лицето, от което едрият мъж полетя назад. И тогава се започна.

Хора се затичаха на всички посоки, група учители се опитваха да се доближат до Кевин, а писъците на Фелисия бяха достигнали невъзможни висоти. Единствено Райън изглеждаше непоклатим.

— Колко яко! — зарадва се той, когато две момичета си покатериха на Роувъра, за да излязат от залата. — Също като във филма „Кери“.

Кевин все още държеше ръката на Фелисия и беше паднал на колене. Не бях съвсем сигурна, заради цялата тая галиматия, но ми се струва, че й пееше. Тя вече не крещеше, а ровеше в дамската си чанта.

— О, не! — извиках аз. Затичах се към тях, но се подхлъзнах в пунша и паднах в локвата.

Фелисия извади малък червен флакон и го изпръска в лицето на Кевин. Той спря да пее и зави от болка. Пусна ръката й, за да разтърка очите си, и тя побягна.

— Всичко е наред, скъпа! — извика той след нея. — Не са ми необходими очи, за да те виждам. Виждам те с очите на сърцето си, Фелисия! Със СЪРЦЕТО СИ!

Прекрасно. Заклинанието ми беше не само прекалено силно, но и супер смотано.

Седях в локвата от пунш, докато хаосът, който сама бях създала, ескалираше. Мисис Дейвидсън, учителката ми по алгебра, крещеше с всичка сила по мобилния си телефон:

— Ами от къде да знам? Линейка? Ударна група? Просто изпратете някого!

После чух гръмогласен вик.

— Тя го направи! Софи Мерсер! — Фелисия сочеше към мен и цялото й тяло се тресеше. Въпреки всичкия шум наоколо, думите й отекнаха в залата. — Тя е… тя е… вещица!

Въздъхнах. Ох, пак се започва.

— Е?

Излязох от колата и се оказах насред адската августовска жега на Джорджия.

— Много е яко — промърморих и веднага намерих слънчевите си очила. Заради високата влажност косата ми изглеждаше три пъти по-обемна. Имах чувството, че се опитва да погълне очилата ми като някакво хищно тропическо растение — Винаги съм се чудила какво е да живееш в нечия уста.

Точно пред мен се издигаше „Замъкът на Хеката“, което според брошурата, която държах в изпотената си ръка, представляваше „поправително училище за младежи с необикновени прояви“.

Необикновени. Заобиколен начин да се каже „чудовища“. Точно такива бяха всички в „Хеката“.

Точно такава бях и аз.