Рейчъл Хокинс - Хекс Хол

Съветът беше висшият орден, който определяше и следеше за спазването на правилата в света на магическите същества.

Какво да ви кажа. Съвет, който нарича себе си „Съветът“. Много оригинално.

Както и да е. Татко работеше за тях, така че на него бяха оставили да ми съобщи лошите вести.

— Надявам се, че това ще те научи да използваш силите си доста по-дискретно — казваше той в писмото си.

Имейлите и телефонните обаждания бяха единствения контакт, който имах с баща си. Те с майка ми са се разделили още преди да се родя. Той не е казал на майка ми, че е магьосник, въпреки, че са били заедно цяла година. Мама не понесла новината добре. Изхвърлила го като мръсно коте и се върнала при семейството си. Там обаче разбрала, че е бременна с мен, затова се снабдила с една „Енциклопедия на вещерството“, която да чете паралелно с книгите за отглеждане на бебета. До момента на раждането ми вече била голям специалист по всички свръхестествени явления. Едва на дванайсетия ми рожден ден склони да допусне някаква комуникация между мен и баща ми, но все още е доста хладна с него.

След като той ми съобщи, че трябва да дойда тук, се опитах да се примиря с това. Наистина. Казах си, че най-после ще бъда с хора като мен, от които няма да се налага да крия истинската си същност. А и може би ще науча няколко готини магийки. Това бяха големи плюсове.

Но в момента, в който с майка ми се качихме на ферибота, за да се озовем на този отдалечен остров, започна да ми става зле. И, повярвайте ми, не беше от морската болест.

Ако се вярва на брошурата, остров Грималкин е избран за „Хеката“ точно заради отдалечеността си, която по-лесно ще пази тайната му. Местните си мислеха, че е просто някакво супер специално училище — пансион.

В момента, в който фериботът наближи огромните гори, осъзнах, че може би това ще бъде домът ми за следващите две години.

Изглежда, по-голямата част от учениците се разхождаха по ливадата, но само малка част от тях имаха вид на нови като мен. Повечето влачеха куфари и чанти. Някои бяха обикновени и стари като моите, но видях и няколко на „Louis Vuitton“. Едно момиче с тъмна коса и леко гърбав нос изглеждаше приблизително на моята възраст. Останалите като че ли бяха по-малки. Не можех да преценя какви са, дали вещици, магьосници или пък зооморфи. Нали всички приличахме на хора, нямаше как да разбера.

От друга страна, феите бяха много лесни за разпознаване. Освен че бяха по-високи, изглеждаха изпълнени с достойнство и гордост. Всички до една имаха красиви лъскави коси в най-различни нюанси — от златисто до ярко виолетово.

И да не забравяме крилата.

Майка ми казва, че те използвали чара си, за да се смесват с хората. Явно владееха някакво комплексно заклинание, с което разбъркваха ума на всеки срещнат и затова ги мислеха за хора, вместо за магически крилати създания.

Зачудих се дали изпратените в „Хеката“ феи не чувстват огромно облекчение. Сигурно е трудно да правиш постоянно заклинания.

Спрях, за да наглася по-добре чантата на рамото си.

— Е поне мястото е безопасно, нали така — подхвана майка ми. — За пръв път няма да се тревожа непрестанно за теб.

Знаех, че майка ми се притеснява, защото ще съм толкова далеч от вкъщи, но също така е доволна, че съм на място, на което не рискувам да бъда разкрита. Ако си прекарал цялото си свободно време в четене на истории как хората са убивали вещиците през вековете, неизменно ще те хване параноя.

Докато се доближавахме към сградата на училището, усетих, че се потя на места, на които винаги съм смятала, че е невъзможно човек да се поти. Като например ушите. Майка ми, както винаги, беше незасегната от високата влажност. Просто е неспособна да изглежда по друг начин, освен безбожно красива. Дори когато носи обикновена тениска и дънки, всички погледи се завъртат към нея. Или може би гледат към мен как се опитвам дискретно да попия потта между гърдите си, без да изглежда сякаш сама си пускам ръце. Трудно е да се каже.

Бях заобиколена от неща, за които само съм чела в книгите. Вляво фея със синя коса и виолетови криле с ридание се притискаше към родителите си, чиито стъпала стояха на пет сантиметра от земята. Сълзите се стичаха не от очите на момичето, а от крилете й.

Скрихме се под сянката на големите дъбове с надеждата горещината да спадне с поне половин градус. Тъкмо стигнахме и се разнесе неземен вой.

С майка ми се огледахме и видяхме… нещото… да ръмжи срещу двама ядосани възрастни. Не изглеждаха уплашени, а просто раздразнени.