Рейчъл Хокинс - Хекс Хол

— Знаех си — засмя се Арчър. — До скоро, Софи! — извика той през рамо и изчезна в сградата.

Обърнах се към възрастната жена. Беше около петдесет годишна, с тъмно руса коса, вдигната на впечатляващ стегнат кок. От царственото й поведение и от униформата й с емблемата на „Хеката“ в кралско синьо стигнах до извода, че е директорката на училището, г-жа Анастасия Касноф. Не се налагаше да поглеждам в брошурата, за да си припомня името й. Подобно име се запомня лесно.

Русокосата жена беше най-именитият директор на „Хеката“. Майка ми й подаде ръка:

— Аз съм Грейс Мерсер, а това е София.

— Соу-фи-йаа — повтори г-жа Касноф със специфичния си южняшки акцент и превърна относително нормалното ми име в нещо екзотично и апетитно от менюто в китайски ресторант.

— Казват ми Софи — казах аз набързо с надеждата да не си остана завинаги Соу-фи-йаа.

— Струва ми се, че не сте от тук, права ли съм? — попита г-жа Касноф, докато вървяхме към училището.

— Да — отвърна майка ми влачейки куфара помежду ни. — Майка ми е от Тенеси, но Джорджия е един от малкото щати, в които не сме живели. Местихме се няколко пъти в последно време.

Няколко пъти не е много точно казано. Деветнайсет щата за шестнайсетте ми години никак не е малко. Най-дълго се задържахме в Индиана, когато бях на осем. Там останахме цели четири години. Най-кратко останахме в Монтана. Беше преди три години. Останахме там само две седмици.

— Разбирам. А с какво се занимавате, г-жо Мерсер?

— Госпожица съм — каза майка ми машинално и малко по-високо, отколкото беше необходимо. После прехапа долната си устна и намести въображаем кичур коса зад ухото си. — Учителка съм. Преподавам религии. Най-вече митология и фолклор.

Аз се влачех след тях, докато не стигнах стълбището пред входа.

Вътре беше блажено прохладно, явно бяха направили някакво климатично заклинание. Освен това миришеше като в старите къщи — онази специфична миризма на полирани мебели, старо дърво и остаряла хартия, като в библиотеките.

Запитах се дали съединените къщи ще изглеждат по същия начин отвътре, както отвън, но целите стени бяха облепени в едни и същи червеникави тапети, от които не се разбираше каква точно е стената.

В огромното фоайе имаше махагонова вита стълба, която се издигаше до третия етаж, без да се подпира никъде. Зад него имаше огромен изрисуван прозорец, който се простираше чак до втория етаж. Силното слънце грееше през него и изпълваше фоайето с различни по форма осветени фигури.

— Впечатляващо, нали? — усмихна се г-жа Касноф — Картината изобразява произхода на магическите същества.

На стъклото беше изрисуван смръщен ангел, застанал пред златни порти. В едната си ръка държеше черен меч. С другата сочеше към трите фигури пред портите с изражение, което намекваше, че трябва да се разкарат оттам на секундата. Така де, по ангелски.

Трите фигури също бяха ангели. Изглеждаха като бездомници. Първият ангел от дясната страна беше жена с дълга червеникава коса, която беше закрила лицето си с ръце. На врата си имаше златна верижка, направена от малки фигурки, хванати за ръце.

Ангелът от лявата страна носеше корона от листа и се оглеждаше през рамо. А този в средата беше най-висок от тримата и беше вдигнал високо глава.

— Това е… това изобразява нещо — казах най-накрая.

— Знаеш ли историята, Софи? — попита ме г-жа Касноф.

Щом поклатих глава, тя се усмихна и посочи към ангела пред портата.

— След голямата война между Бог и Луцифер, тези ангели отказали да вземат страна, били прогонени от Рая. Една групичка — тя посочи към високия ангел в средата — избрала да се скрие под хълмове и в гъсти гори. Те се превърнали във феи. Друга група избрала да живее сред животните и се превърнала в зооморфи. Трета група избрала да се смеси с хората и така се появили вещиците и магьосниците.

— О! — възкликна майка ми и аз се обърнах към нея с усмивка:

— Пожелавам ти успех, като тръгнеш да обясняваш на бог, че си пляскала едно от божествените му създания.

— Софи! — разсмя се тя.

— Е, какво сега, истина е. Надявам се да ти хареса на горещо в казаните, мамо, само това имам да ти кажа.

Тя отново се разсмя — не можех да кажа дали това беше искрено, или не.

Г-жа Касноф се намръщи, преди да продължи разказа си.

— Учениците в „Хеката“ идват на възраст между дванайсет и седемнайсет години. Щом веднъж е попаднал тук, един ученик не може да напусне училището, преди да е навършил осемнайсет.