Рейчъл Хокинс - Хекс Хол

— Предполагам, че с предишната ти съквартирантка сте си казвали всичко.

Изражението й придоби предишния мрачен вид. С рязко движение затвори шишенцето с лака.

— Не. Не всичко.

Тя метна лака в чекмеджето и тръгна към вратата.

— Ще се видим на вечеря.

На излизане за малко да се блъсне в майка ми, измърмори някакво извинение и изчезна.

— Соф, — започна мама — само не ми казвай, че вече си успяла да се скараш със съквартирантката си.

Беше досадно добра в разчитането на настроението ми.

— Не знам. Предполагам, че хич ме няма в тези момичешки работи, нали разбираш. За последен път имах приятелка в шести клас. Не е много лесно да си намериш най-добра приятелка, ако не се задържаш особено дълго на едно и също място. Затова си мис… О, мамо, не съм искала да се чувстваш виновна.

Тя поклати глава и забърса сълзите си.

— Не, няма нищо, миличка. Просто… просто ми се иска да ти бях осигурила по-нормално детство.

Седнах до нея и я прегърнах през рамо.

— Не говори така. Имах страхотно детство. Все пак колко хора могат да се похвалят, че са живели в цели деветнайсет щата? Помисли си за всичко, което съм видяла и научила.

Май не бях на прав път, защото от това майка ми изглеждаше още по-тъжна.

— Това място също е страхотно! Ще живея в готина убийствено розова стая, а с Джена явно сме достатъчно подобни, че да се скараме, което е много важно за приятелството между момичета.

Мисията е изпълнена. Майка ми се усмихна.

— Сигурна ли си, миличка? Ако не ти харесва, не е задължително да оставаш. Със сигурност има начин да те измъкнем от тук.

За миг ми се искаше да извикам — Да, моля те, нека да хванем следващия ферибот и да се разкараме от този изродски остров.

Вместо това обаче казах нещо съвсем различно.

— Е, все пак няма да остана тук завинаги, нали така? Само две години, а ще имам коледна и лятна ваканция. Точно като в обикновените училища. А сега си тръгвай, преди да съм ревнала, че ще заприличам на истински глупак.

Очите на майка ми се напълниха със сълзи и тя ме прегърна силно.

— Обичам те, Соф!

— И аз те обичам — казах аз, а гърлото ме стегна.

И след като ме накара да обещая, че ще се обаждам поне три пъти в седмицата, майка ми тръгна.

А аз легнах на не-розовото си легло и се разплаках като малко дете.

Погледнах часовника и установих, че имам цял час до вечеря. Реших да направя една разузнавателна обиколка. Отворих две малки врати с надеждата да са отделни бани, но не бяха. Само тоалетни. Единствената баня на етажа беше в другия край на коридора и както всичко друго в тази къща, беше призрачна. Единствената светлина идваше от няколко слаби крушки, поставени пред огледалото над мивките. Това значи, че душ кабинките са в почти пълен мрак. Хвърлих по-близък поглед и установих, че никога досега не съм имала по-сериозно основание да използвам думата „усоен“.

Знаех си, че трябваше да си взема джапанки.

В допълнение към плесенясалите душове, до стената имаше и няколко старовремски вани на лъвски крака, отделени с високи до кръста паравани.

Зачудих се кой би тръгнал да се къпе пред други хора.

С риск да пипна всички заразни болести на света, пуснах една от мивките и си изплакнах лицето. Погледнах се в огледалото и установих, че водата не ми е помогнала много.

Лицето ми все още беше зачервено от плач, заради което луничките ми изпъкваха още повече.

Поклатих глава, сякаш това можеше да подобри гледката. Но не помогна. С въздишка тръгнах да изследвам останалата част от училището.

На моя етаж нямаше кой знае какво. Само обичайният хаос, който произвеждат петдесет момичета на едно място. Имаше четири стълбища, водещи към етажа. Платформата беше доста просторна и затова я бяха направили нещо като обща стая. Имаше две канапета и няколко стола, но нито един от тях не си пасваше с останалите и изглеждаше малко неестествено. Тръгнах надолу по стълбището, понеже всички места бяха заети.

Феята, която видях по-рано, онази със сините сълзи, вече изглеждаше в добро настроение. Беше седнала на резедаво канапе и се смееше на нещо заедно с друга фея. Тя пък имаше светлозелени криле, които се докосваха нежно в облегалката на канапето. Винаги съм си мислела, че крилете на феите са като на пеперудите, но те всъщност бяха още по-тънки и по-прозрачни. Виждаха се вените в тях.

Това бяха единствените феи в стаята. Другото канапе беше заето от група момичета, които изглеждаха на около дванайсет. Разговаряха превъзбудено една през друга и се запитах дали са вещици или зооморфи.