Рейчъл Хокинс - Хекс Хол

Стъпките ми бяха заглушени от персийския килим във фоайето и аз свих по един от коридорите.

Надникнах в първата стая, която ми се изпречи. Изглежда, преди е била гостна или столова. Една от стените беше изцяло в прозорци и през нея виждах чудесно навън. Стаята гледаше към малко декоративно езерце с колони и симпатична, но порутена беседка. Но това, което ми направи впечатление, беше зеленината. Тревата, дърветата, водораслите в езерото. Всичко това беше толкова яркозелено, каквото никога до сега не бях виждала. Дори облаците, изглеждаха зеленикави.

Килимът в тази стая също беше зелен и мек, сякаш е морава, покрита с мъх. На отсрещната стена имаше много снимки, всяка от които изобразяваше една и съща сцена — група магически същества се срещат на входната врата. Не си личеше дали са магьосници, или зооморфи, но сред тях нямаше феи. Под всяка картина имаше златна табелка, на която пишеше годината. Започваха от 1903 и завършваха със снимка от миналата година. На първата имаше само шестима възрастни и всички изглеждаха прекалено сериозни, сякаш ритат малки котенца за забавление. Едва на картината от 1967 се показваха по-млади магьосници. Зачудих се дали това е първата година, в която „Хеката“ се превръща в училище. И ако е така, какво е било преди това?

На снимката от миналата година имаше поне сто деца и всички изглеждаха много спокойни. Забелязах Джена на предни позиции, точно до едно високо момиче. Бяха се прегърнали през рамо и се зачудих дали това не е въпросната Холи. Честно казано изпитах известна ревност. Не мога да си представя да съм толкова близка с някого, че да го прегърна през рамо за снимка. До сега на училищните снимки винаги съм била единствената сама, застанала най-отзад, с коса, пусната пред лицето.

Дали затова Джена се държа толкова странно, когато спомена за съквартирантката й? Дали са били най-добри дружки, а аз съм се намърдала неканена на мястото на Холи? Нямам думи.

— София!

Стреснато се обърнах назад.

Зад мен стояха трите най-красиви създания, които някога съм виждала.

Премигнах невярващо.

Не, не всички бяха умопомрачителни. Само тази в средата. Имаше кестенява коса, спускаща се на немирни къдрици чак до кръста й. Сигурно не полага никакви специални грижи за нея. Обзалагам се, че още щом стане от сън, косата й изглежда като взета от реклама на „Пантен“, в която сини птички чуруликат около нея, а еноти й носят закуска.

Забелязах, че няма и помен от лунички, което беше напълно достатъчно, за да я намразя моментално.

Момичето до нея беше блондинка, типична калифорнийка — права коса, слънчев загар, тъмносини очи. Веднага ми направи впечатление колко събрани са очите й, а като се усмихна, видях, че има прекалено големи предни зъби.

Третото момиче беше черно и по-ниско, дори от мен самата. Беше по-красива от блондинката, но дори не се доближаваше до красотата на богинята в средата. Въпреки това, като хвърлих бърз поглед върху трите едновременно, умът ми се стремеше да ги възприеме като красиви и да пренебрегне всичките им несъвършенства.

Чаровна магия. Това е единственото обяснение, но досега не съм чувала вещиците да я използват.

Предполагам съм стояла срещу тях със зяпнала уста като умствено изостанала или нещо подобно, защото блондинката се изкикоти и попита отново:

— София Мерсер, нали?

Това ми помогна да осъзная, че устата ми е отворена. Затворих я толкова рязко, че зъбите ми изтракаха толкова шумно и ехото отекна в празната стая.

— Да, аз съм Софи.

— Чудесно! — каза ниското момиче. — Търсихме те. Аз съм Анна Гилрой, това е Частън Бърнет — тя посочи блондинката. — А това е Елодия Парис.

— О! — възкликнах аз и се усмихнах на красавицата. — Много хубаво име. Като Мелодия, но без „М“ отпред.

Тя се усмихна самодоволно.

— Не, като Елодия.

— Бъди любезна — прикани я Анна, преди да се обърне отново към мен. — Частън, Елодия и аз сме нещо като комитет по посрещането на новите вещици. Така че, добре дошла!

Тя протегна ръка и аз се зачудих дали се предполага да я целуна, но после се опомних и се здрависах с нея.

— Вие сте вещици?

— Точно това казахме току-що — отвърна язвително Елодия, с което си заслужи още един остър поглед от Анна.

— Съжалявам, просто до сега не съм срещала други вещици.

— Наистина ли? — попита Частън. — Имаш предвид, че никога не си срещала какви да е вещици или че просто не си срещала други тъмни вещици досега?

— Моля?

— Тъмни вещици — повтори Елодия с тон, който изпревари Навзикая в състезанието за най-надут маниер на говорене.