Рейчъл Хокинс - Хекс Хол

Тъмнокосото момиче, което видях на двора, беше седнало в стол от слонова кост с облегалки за ръцете и безцелно превключваше каналите на телевизора.

— Би ли го изключила? — каза зеленокрилата фея, като се обърна към момичето на стола. — Някои от нас се опитват да водят разговор, куче такова!

Нито едно от дванайсетгодишните момичета не реагира на това, така че явно бяха вещици. Ако бях зооморфи, сигурно щяха да се засегнат.

Момичето изключи телевизора и синята фея се засмя.

— Името ми е Тейлър — каза тя, като връчи дистанционното на зелената фея. — И се превръщам в планински лъв, не в куче. Ако ще живеем заедно няколко години, ще е добре да запомниш това, Навзикая.

Навзикая завъртя очи с досада и зелените й крила се раздвижиха нежно.

— О, няма да живеем заедно за дълго, уверявам те. Чичо ми е крал на феите и в момента, в който му кажа, че се налага да деля стая с животно… е, да кажем, че поне условията ми на живот ще се променят.

— Само че, изглежда, чичо ти не е успял да предотврати попадането ти тук — отвърна й Тейлър.

Изражението на Навзикая не се промени, но крилата й започнаха да махат по-бързо.

— Няма да живея с животно — каза тя на Тейлър. — И определено не искам да имам нещо общо с твоя кош за боклук.

Синята фея отново се засмя, а Тейлър се изчерви. Дори от това разстояние видях как кафявите й очи станаха златисти. Като заговори, се усети колко учестено диша.

— Млъкни! По-добре иди да прегърнеш някое дърво, фейски изрод такъв!

Думите й прозвучаха заваляно, сякаш имаше сливи в устата си. След миг осъзнах, че всъщност звучи така, защото в устата й има остри зъби.

Навзикая най-после прояви малко разсъдък и погледна изплашено.

— Хайде, Шивайн. Нека дадем възможност на това животно да се овладее.

Двете се изправиха. Плъзнаха се покрай мен и слязоха по стълбите. Погледнах към Тейлър, която все още дишаше тежко със затворени очи. След миг потрепна и когато отново отвори очи, те бяха кафяви, както преди. После забеляза, че стоя и я гледам.

— Феи, какво да ги правиш — каза тя с нервен смях.

— Така е — отвърнах аз, сякаш бях виждала някога феи.

— И ти ли си тук за първи ден? — попита ме тя. Аз кимнах и тя добави — Аз съм Тейлър. Зооморф, очевидно.

— Софи. Вещица.

— Яко.

Тя седна на канапето, което феите току-що бяха освободили, и ме погледна с тъмните си очи.

— Е, защо те пратиха тук?

Огледах се набързо, но никой не ни обръщаше внимание. Въпреки това казах с тих глас:

— Направих любовна магия, която се прецака.

Тейлър кимна.

— Пълно е с вещици, които са били пратени тук за същото.

— Ами ти? — рискувах аз.

Тя замълча за миг, докато отметне косата от очите си.

— За нещо много подобно на това, което видя преди малко. Изпуснах си нервите, докато репетирахме един танц, и се превърнах в лъв. Но това не е нищо, в сравнение с нещата, които са направили някои други. — Тя се приведе към мен и чувствително понижи глас. — Има едно момиче, Бет. Тя е върколак. Чух, че е попаднала тук, защото наистина е изяла едно момиче. — Тя въздъхна и погледна към стълбището през мен. — Все пак бих делила стая с нея, отколкото с някаква противна фея. А ти с какво ще живееш?

Не ми хареса начина, по който каза „с какво“, затова отговорих малко остро:

— С Джена Талбът.

Тя се ококори.

— Боже, вампирката? — После се подсмихна. — Забрави. Предпочитам кучката фея, отколкото това.

— Не е толкова лоша — казах машинално.

Тейлър вдигна рамене и взе обратно дистанционното, което беше дала на Навзикая.

— Щом казваш — промърмори тя и отново включи телевизора.

Явно разговорът ни беше приключил, така че реших да сляза на долния етаж. Това беше мястото на момчетата и затова нямаше как да тръгна на проучване. Разположението беше същото като на третия етаж, само дето общото им помещение изглеждаше още по-амортизирано от нашето. Тапицерията на едно от канапетата беше прокъсана и отвътре стърчеше пълнежът, а малката масичка беше сбутана в ъгъла. Нямаше никой и аз си позволих да надникна към коридора. Видях Джъстин да влачи тежкия си куфар пред вратата на, предполагам, своята стая. В един момент спря, явно тежестта му дойде в повече, и за миг изпитах съжаление към него. Гледах го как се бори с куфара, висок почти колкото самия него, и си дадох сметка, че върколак или не, той е просто едно малко момче. Изведнъж той се обърна, видя ме и, без майтап, изръмжа.

Побързах надолу по стълбите към първия етаж. Беше тихо. Само няколко души се мотаеха наоколо, включително един висок и атлетичен тип. Зачудих се дали не е нечий брат, защото изглеждаше по-голям от ученик, а и носеше дънки, вместо типичните за „Хеката“ униформи.